Skip to main content

Усмихвайте се, бе, хора!

Да, това е изводът ми от деня, от седмиците, месеците - от цялото време, което прекарвам в този град, за който преди години една жена ми каза "Трябва да си много дебелокож, за да оцелееш". Но се оцелява и то не толкова трудно, ако извадиш главите и ръцете си от задниците и започнеш да се усмихваш и да прегръщаш. 
И ако се чудите на какво толкова имате да се усмихвате, аз ще ви кажа:
- на жената, на която ще дадете предимство на опашката;
- на летящите светещи фенери тази вечер над София;
- на продавачката на гишето за билети;
- на колегите сутрин, а защо не и на обед, и в края на работния ден;
- на мен;
- но най-вече на себе си.
Всеки един от нас има проблеми. Денят на всички ни е напрегнат, натоварен и изнервящ. Парите не стигат, любовта не стига, забавленията не стигат, фигурата ни не е хубава, времето за сън не е достатъчно, преуморени, повяхнали и като цяло смотани сме - всички, всеки ден, в нашите си огледала. Но можем да сме други, само ако променим перспективата, с която се оглеждаме в тях; ако приемем паласките си с усмивка, ако теглим по-често една майна на неприятностите и ако намерим хора, пред които спокойно да покрещим, да се посмеем или да поплачем. На тези хора се усмихнете.
Вчера един човек (страхотният Мартин Иванов от Либера) разказа, че децата се усмихват над 300 пъти на ден, а възрастните - едва 15. Това е тъжно, но можете да се опитате да го промените. 
Усмивката е като спорт - в началото е трудно, мързи те, нямаш навика. Но ако го създадеш, не можеш без нея.
Усмихвайте се, бе, хора! Не ви ли писна да сте намусени?
На мен отдавна ми писна и сега виждам приказните залези над градски бараки, тревички сред разбитните плочки и добрите новини сред цялата гадост, която ни заобикаля.
Хубаво е, имайте го предвид.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…