Skip to main content

2015-а си тече

Оказа се, че от началото на годината не съм публикувала нито един текст за книга в блога си. Всъщност не съм публикувала много текстове изобщо. Не ми се пишеше. Четох. Пътувах. Страхувах се. Радвах се. Гордеех се и се усмихвах. Ядосвах се. Бях гневна, гневна, гневна. И обичах - но не като фон на всичко, а като филтър, който деликатно пропускаше всичко изброено към мен самата. Ще се опитам да започна да пиша отново. Ако не заради друго, то поне, за да овладявам по-лесно гнева. Включително от наближаването на 33. Не ми се остарява, дори не с толкова малко и до толкова хубава възраст. Последната една година ме състари твърде много. От януари до сега:  
Смених една работа.
Изкарах един сертификат по английски.
Преживях една операция.
Чаках резултати от една биопсия.
Плаках от страх, а после от облекчение повече от веднъж.
Организирах един детски празник за няколкостотин деца.
Посетих 3 европейски столици и едно уютно белгийско градче.
Прочетох 30 книги.
Няма да успея да напиша за всяка  от тях по нещо, а и не всички заслужават това внимание. Но някои ще опиша. И ще започна с Мария Донева. Нейното "Перце от дим" е приказно, но подозирам, че всичките й книги са такива. 
Тук ще публикувам едно нейно стихотворение, което не е от тази книга, но открих в блога й преди няколко месеца и си стана моето:

Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.
Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.
До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.
И от малко съм доволна,радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,
зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…