Skip to main content

Лондон, Великобритания

Наскоро написах, че Лондон е мъфини. Но всъщност Лондон е много повече думи, повечето от които – напълно контрастни, някои – напълно нелогични, а други – твърде изненадващи за имиджа на най-големия метрополис в Европейския съюз. Всъщност Лондон е много повече от думи…
Обичам го този град и това си е. И не защото преди 5 години това беше първата чужбина, която де факто виждах. Не защото съм слушала за Лондон факти и чудесии от първата си учителка по английски, която каквото сложи в главата и сърцето ми, все върху него стъпвам, учейки английски и за английския. Не защото това е едновременно най-прекрасният и най-мръсният, най-шумният и най-тихият, най-широкият и най-уютният град, в който съм била. Не защото метрото им е най-старото и клаустрофобично, но за мен – най-лесното за ориентиране. Не защото обичам да говоря с най-абсурдния бритиш акцент, на който съм способна, когато питам мога ли да ползвам тоалетната в Pret-a-Manger. А защото там градът е съкровище, изградено от куп градски безценности, подобно на бит пазар, от който неминуемо си тръгваш с някоя уникална придобивка. Защото там трябва постоянно да си нащрек заради тичащите и блъскащи те безцеремонно хора в метрото, джебчиите на South Bank, касиерите, които говорят потресаващ английски, строителните кранове, които влизат във всеки фото сувенирен кадър. И постоянно да се опитваш да устоиш на изкушенията на ароматите, пържената риба, неделното печено, наливната бира, малките книжарнички, антикварните пазарчета, мъфините… И най-накрая, по Оскар-Уайлдовски, просто да се отдадеш на всичко и да забравиш кой си, от къде си, да останеш само една от милионите точки в огромния град, всичко и нищо – въпрос на личен избор.
След това лирическо отклонение ще споделя как мина втората ми среща с Лондон, след която се върнах с пълно и същевременно с това – с разбито от раздялата сърце. Защото този град е несъвместим само с едно чувство – безразличието.
„Лондон е модерният Вавилон”. Цитатът е на Бенджамин Дизраели и както преди 2 века, така и днес той си е съвсем на мястото. Дори да пристигнете на малкото летище в Лутън, което е с мащабите на Терминал 1, пак ще чуете и видите повече езици, цветове и любопитни неща, отколкото, ако се завъртите покрай НДК. После ще се настаните, което с ориентирането в транспорта и пристигането в съответната градска зона ще ви отнеме минимум 2 часа. Ще излезете на първа разходка. И ако направите глупостта да заведете непредубеден първопроходник в Лондон в петък вечер в Ситито, ще чуете репликата „Ако това е Лондон, не ми харесва”. Поправете се, избягайте от бизнес шумотевицата и безличността на огромните сгради.
Отделете не повече от ден на основните и незаобиколими забележителности: – Тауър (над 3 часа отиват за замъка, помислете добре дали да влизате), пресечете по моста и по южния бряг стигнете до театъра на Шекспир, Тейт Модърн (под един от мостовете в събота има пазар за книги на старо), снимайте Св. Пол от южната страна на моста Милениум, продължете към Окото и пресечете реката към Парламента и Биг Бен, зад които са Уестминстър, вдясно към Трафалгар и Пикадили, парка Св. Джеймс и по здрач – Бъкингамският дворец. Имайте предвид, че събиращата купища туристи смяна на караула е през ден, май на нечетна дата, в 11:00 часа. И после тръгнете по заобиколните маршрути. Там ще откриете един куп приказки, които вече 10 дни не мога да подредя в главата си.
Ако попаднете в Ислингтън през уикенда, успоредно на главната Upper street ще откриете антикварни пазарчета и ужасно интересни магазинчета и кафененца. Може да попаднете и на Регентския канал с баржите. Гара Кингс Крос е на 30-ина минути пеш, там ще видите тълпата, желаеща да се снима на перон 9 ¾ (всички фенове на Хари Потър – ръцете горе!). Наблизо е Националната библиотека,
която е впечатляващо кубична сграда с впечатляващо приветлива, светла вътрешност и страхотен сувенирен магазин (нужно ли е да напомням, че в Народната в София сувенири на отминали епохи са най-вече библиотекарките и пословичното им услужливост?). Истински радващото е, че опашката в библиотеката от желаещи да видят оригинала на Магна харта беше по-голяма от тази с хлапетата на 9 ¾, а сувенирните магазини на двете места бяха сходно пълни. Пък аз си имам магнит с Шекспир.
Ако след библиотеката тръгнете към Бейкър стрийт и музея на Шерлок холмс по Euston road, ще умрете от скука. Свийте по успоредните улички от южната страна на булеварда и ще откриете интересните кампуси и градини на University College London, а зад тях – Bloomsbury, където около една малка градина са живели Кейнс, Вирджиния Урф и още куп звездни литературни имена. Нужно ли е да уточнявам, че през март хората четат книжки по пейки и полянки, а навсякъде са нацъфтели нарциси?

В Блумсбъри е живял и Дикенс, който всъщност е населявал почти всички централни райони на Лондон. Музеят му е наблизо, но по-вълнуващ в посока Covent Garden (пеш в южна посока на около 30 минути) е един малък площад, който той описва в най-хубавия си според мен разказ за града. Seven Dials, или както аз го кръстих набързо Седемте кьошета, събира съответния брой улици, за които осъзнаваш, като погледнеш картата, че могат те отведат навсякъде – към пазара Covent Garden и едноименната опера, към лудницата на Лестър Скуеър (със скариденото ресторантче от Форест Гъмп), към близък кино магазин, пълен с джунджурии от Dr. Who, към розовия залез над шумния Трафалгар или… където си поискаш.
Но да се върна на Дикенс – музеят му е в една забита пряка до Gray’s Inn Road, на юг от Кингс Крос и се намира с питане. Представлява няколко стаи на първия етаж на типична английска къща. Видимият интерес към него е минимален. И тук изниква контрастът с музея на Шекспир на Бейкър стрийт, на номер, какъвто дори няма. Един възрастен англичанин ми разясни как преди години предприемачи купили мястото и направили музей и ресторант, пред които опашката е гигантична и почти скрива Бийтълс магазина. Но се замислих за очевидната разлика в популярността. Да, Дикенс е писал класически произведения, чиято красота аз лично започвам да откривам чак сега. Шерлок Холмс ще е вечно популярен персонаж, особено ако го играят все вълнуващи господа като Къмбърбач. Но явно не само в България има хитовост и в литературата.
Ако сте в района на музея на Дикенс по обед, хапнете пържени сладки картофи с една наливна бира в The Blue Lion. Кръчмата съществува от 17-и век, възрастни англичани цъкаха билярд по обед с по Гинес в ръка и изобщо е прекрасна.
Последният ден в Лондон беше посветен на Нотинг Хил, където не открих нито Хю Грант, нито Джулия Робъртс, но наистина има впечатляващи улички, богаташки къщи, не толкова богаташки жилищни сгради, някои от които са декор във филма за мечето Падингтън (между другото, на гара Падингтън има цял магазин с мечоци). Едно от обиталищата на Оруел е в посока Портобело маркет. Пазарът е джунджурийница и като навсякъде, оригинални и не-китайски неща трудно се намират. Не ползвайте автоматичната обществена тоалетна на пазара, рискувате вратата да се отвори от само себе си в сюблимен за вас момент. Кенсигтнът и Хайд парк са наблизо, а там е пълно с лебеди, патки, гарвани, чапли и дори папагали, катерици, евентуално сърнички, тичащи хора и много пейки и полянки, на които да почетете книжка.

Поантата от втория ми Лондон е: Излезте от туристическите маршрути. Свийте от главните улици. Влезте в магазинчетата и книжарничките, дори само да разгледате. Не се поддавайте на бързия ритъм на града, освен ако не отивате на работа. Лондон може да е и бавен. Тогава ще видите градините, в които някога класическите писатели са чели и писали. Ще мернете и отражение в мръсно стъкло от някогашните малки тъмни улички. Ще откриете куп китайски боклуци, но безценните преживявания могат да са много повече. Ако обаче си позволите да излезете от кръга на комфорта и на познатото. И яжте мъфини, дори да са купени от супермаркет, фантастични са. Но най-хубавите са в една сладкарничка вдясно от Св. Пол. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…