Skip to main content

Момиченцето с всички дарби

2014
М. Р. Кери
Не съм добра в дефинирането на жанрове, но този роман бих го определила като  постапокалиптичен зомби трилър. И като го подхванах, не можах да го оставя, докато не прочетох и последната страница. Даже на моменти изпитвах желание да прочета последната страница, преди да съм стигнала до нея, само за да разбера кои от основните герои доживяват финала. Защото той в нито един момент от повествованието не изглеждаше възможно позитивен.
Началото на романа е поставено в научно-военна база, функционираща в един свят, в който човечеството постепено губи позиции срещу гъбична зараза, която превръща хората в доста страховити зомбита. В цялостния екшън, който дори само при такива обстоятелства не е лишен от динамика, са намесени банди от скитащи оцелели човечи извън загражденията на малкото чисти от заразата градове и бази. Но за да е наистина пълна картинката, в споменатата вече  научно-военна изолирана от външния свят зона на изследване са подложени заразени от зомби-гъбата деца, които по някаква необяснима причина разсъждават, проявяват завиден интелект и дори чувства. И особено изследователски обект номер едно, известен още като Мелани. А когато външните обстоятелства, облечени като всички постапокалиптични негативни обстоятелства, се намесват, Мелани се оказва извън стерилната изследователска среда заедно с няколко персонажа, въплъщаващи разнообразието от страхове, стремежи, надежди и недостатъци на представителна за постапокалипсиса човешко общество извадка – един груб и безкомпромисен сержант, един травмиран и уплашен млад редник, една вманиачена изследователка, търсеща с еднаква страст лично доказване и лек за заразата, и една учителка, виждаща в момиченцето с всички дарби не само заразен обект.
И се занизват едни препятствия, приключения, бягства, спасения, падения, от които дори читател с развинтено въображение не може да си представи изхода, а финалният резултат, последната страница на книгата е най-непредвидимата и неочаквана развръзка.

Книгата е много динамична, задъхваща и ако човек я започне и хареса първите 4-5 страници, няма да я остави още 435. Същевременно с това не е просто елементарен зомби екшън. „Момиченцето с всички дарби” носи в себе си някои качествата на антиутопичните романи, кара те да се замислиш за устоите на човешкото общество, за склонността ни да живеем без да осъзнаваме колко слаби сме всъщност и колко малко й трябва на природата, за да ни отвее от лицето на земята. Романът е добре написан, не звучи елементарно, а персонажите са пълнокръвни. Въпреки това не е точно разтоварващо четиво. Факт е, че след като я завърших, книгата ми докара някои кошмари. Просто развинтеното въображение помага човек да си представи описаното много цветно, а цветовете в повечето случаи са твърде кървави. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…