Skip to main content

Момиченцето с всички дарби

2014
М. Р. Кери
Не съм добра в дефинирането на жанрове, но този роман бих го определила като  постапокалиптичен зомби трилър. И като го подхванах, не можах да го оставя, докато не прочетох и последната страница. Даже на моменти изпитвах желание да прочета последната страница, преди да съм стигнала до нея, само за да разбера кои от основните герои доживяват финала. Защото той в нито един момент от повествованието не изглеждаше възможно позитивен.
Началото на романа е поставено в научно-военна база, функционираща в един свят, в който човечеството постепено губи позиции срещу гъбична зараза, която превръща хората в доста страховити зомбита. В цялостния екшън, който дори само при такива обстоятелства не е лишен от динамика, са намесени банди от скитащи оцелели човечи извън загражденията на малкото чисти от заразата градове и бази. Но за да е наистина пълна картинката, в споменатата вече  научно-военна изолирана от външния свят зона на изследване са подложени заразени от зомби-гъбата деца, които по някаква необяснима причина разсъждават, проявяват завиден интелект и дори чувства. И особено изследователски обект номер едно, известен още като Мелани. А когато външните обстоятелства, облечени като всички постапокалиптични негативни обстоятелства, се намесват, Мелани се оказва извън стерилната изследователска среда заедно с няколко персонажа, въплъщаващи разнообразието от страхове, стремежи, надежди и недостатъци на представителна за постапокалипсиса човешко общество извадка – един груб и безкомпромисен сержант, един травмиран и уплашен млад редник, една вманиачена изследователка, търсеща с еднаква страст лично доказване и лек за заразата, и една учителка, виждаща в момиченцето с всички дарби не само заразен обект.
И се занизват едни препятствия, приключения, бягства, спасения, падения, от които дори читател с развинтено въображение не може да си представи изхода, а финалният резултат, последната страница на книгата е най-непредвидимата и неочаквана развръзка.

Книгата е много динамична, задъхваща и ако човек я започне и хареса първите 4-5 страници, няма да я остави още 435. Същевременно с това не е просто елементарен зомби екшън. „Момиченцето с всички дарби” носи в себе си някои качествата на антиутопичните романи, кара те да се замислиш за устоите на човешкото общество, за склонността ни да живеем без да осъзнаваме колко слаби сме всъщност и колко малко й трябва на природата, за да ни отвее от лицето на земята. Романът е добре написан, не звучи елементарно, а персонажите са пълнокръвни. Въпреки това не е точно разтоварващо четиво. Факт е, че след като я завърших, книгата ми докара някои кошмари. Просто развинтеното въображение помага човек да си представи описаното много цветно, а цветовете в повечето случаи са твърде кървави. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…