Skip to main content

Разкази за особняците и малките хора

2011
Иво Андрич
Четох тази книга по време на литературното пътешествие из Сърбия, Босна и Херцеговина и странно, но открих един непознат за мен Иво Андрич. Може би защото повечето от текстовете в сборника са писани в последните десетина години от живота му. Но разказите са заредени с повече тъга и безнадеждност, отколкото е характерно за останалите негови книги, които съм чела. И със сигурност няма нищо общо със сборника „Разказ за слона на везира”, която последно четох. Това обаче не означава, че книгата е слаба, напротив. Този нетипичен Андрич е много по-задълбочен в психологията на образите, в представянето на техните страдания, скрити мисли, терзания.
„Разкази за особняците и малките хора” съдържа 16 текста, сред които един от най-известните му разкази: „Тормоз” – за границите на човешкото търпение и поносимост и малките на пръв поглед фактори, заради които тези граници могат да бъдат прекрачени; „Баронът” – опияняващ разказ за Сараево в началото на ХХ век, но и за гибелта, която хората най-успешно достигат по собствена воля и заради личния си избор; „Създание” – за една необяснима любов, само загатната в неочакваността и неслучването си. И още разкази, писани от 1 л., единствено число, звучащи като спомени за срещи с реални личности или с исторически герои, стъпвали по босненските пътища преди векове.
В книгата почти липсва обичайният исторически подход, персонажите са напълно съвременни, дори и времето на действието да не е уточнено; но то и няма нужда, тъй като фокусът е върху вечните човешки слабости. Личните ми фаворити са споменатият вече „Тормоз” и „Знаците”. И в двата поведението на две незначителни, средностатически човешки създания буди недоумението на околните. Но за двамата на пръв поглед напълно различни герои начините, които избират за справяне с реалността, са единствените логични и възможни.

Ако трябва да обобщя с едно изречение „Разкази за особняците и малките хора”, то това изречение е „Всеки луд с номера си”. Но четейки Андрич, оставам с впечатлението, че балканските луди са някак по-различни, дори по-странно луди от събратята си в останалите части на света.

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно