Skip to main content

Разкази за особняците и малките хора

2011
Иво Андрич
Четох тази книга по време на литературното пътешествие из Сърбия, Босна и Херцеговина и странно, но открих един непознат за мен Иво Андрич. Може би защото повечето от текстовете в сборника са писани в последните десетина години от живота му. Но разказите са заредени с повече тъга и безнадеждност, отколкото е характерно за останалите негови книги, които съм чела. И със сигурност няма нищо общо със сборника „Разказ за слона на везира”, която последно четох. Това обаче не означава, че книгата е слаба, напротив. Този нетипичен Андрич е много по-задълбочен в психологията на образите, в представянето на техните страдания, скрити мисли, терзания.
„Разкази за особняците и малките хора” съдържа 16 текста, сред които един от най-известните му разкази: „Тормоз” – за границите на човешкото търпение и поносимост и малките на пръв поглед фактори, заради които тези граници могат да бъдат прекрачени; „Баронът” – опияняващ разказ за Сараево в началото на ХХ век, но и за гибелта, която хората най-успешно достигат по собствена воля и заради личния си избор; „Създание” – за една необяснима любов, само загатната в неочакваността и неслучването си. И още разкази, писани от 1 л., единствено число, звучащи като спомени за срещи с реални личности или с исторически герои, стъпвали по босненските пътища преди векове.
В книгата почти липсва обичайният исторически подход, персонажите са напълно съвременни, дори и времето на действието да не е уточнено; но то и няма нужда, тъй като фокусът е върху вечните човешки слабости. Личните ми фаворити са споменатият вече „Тормоз” и „Знаците”. И в двата поведението на две незначителни, средностатически човешки създания буди недоумението на околните. Но за двамата на пръв поглед напълно различни герои начините, които избират за справяне с реалността, са единствените логични и възможни.

Ако трябва да обобщя с едно изречение „Разкази за особняците и малките хора”, то това изречение е „Всеки луд с номера си”. Но четейки Андрич, оставам с впечатлението, че балканските луди са някак по-различни, дори по-странно луди от събратята си в останалите части на света.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…