Skip to main content

Пейзаж, рисуван с чай

2009
Милорад Павич
„…човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина…”
Любимият ми Павич и този път не изневери на себе си и на всички, за които е любим. Но аз допуснах голяма грешка при четенето на тази книга – проточих го повече от година. А текстът е такъв, че ако спреш дори за седмица, след това трудно ще се върнеш към него, особено ако вече си започнал частта, която е т.нар. роман-кръстословица.
„Пейзаж, рисуван с чай” се появява само четири години след „Хазарски речник”, но книгата, имаща сходно звучене, е в пъти по-сложна за възприемане.
Условно е разделена на две част – първата разказва паралелно историята на създаването на манастирите на Атон, на монасите общинници и отшелници, и на неуспелия архитект Атанасие Свилар, който през 20 век тръгва към същите тези манастири, за да търси истината за изчезналия си през войната баща. Като цяло тази част се чете лесно и има по-ясна и смилаема връзка между отделните подтекстове. След това обаче настава пълната лудница.
Втората част на книгата е романът-кръстословица, в който има подчасти – водоравно и отвесно. Дадена е възможност на читателя да избере – може да чете водоравно, т.е. линейно, последователно частите на романа, но може да избере и отвесния подход, като „скача” от част на част по посочен ред.
Аз не мога да дам дефиниция за какво се разказва в тази книга – героите и връзките между тях, описанията, са еманация на таланта/лудостта/уникалния стил на Павич. За мен романът беше твърде голямо интелектуално предизвикателство, за което смятам, че още не съм готова. Затова завършвам с един цитат, който май отговаря на взаимоотношенията ми с този текст:

„…книгата, ако от нея очаквате чудо, трябва да четете два пъти. Веднъж трябва да се прочете в младостта, когато сте по-млади от нейните герои, и втория път, когато сте вече на възраст и героите на книгата са по-млади от вас. Така ще ги видите и от двете страни спрямо тяхната възраст, а и те ще могат да ви изпитат от онази страна на часовника, където времето е спряло. Това означава впрочем, че в някои случаи е безвъзвратно късно да се прочетат някои книги, както понякога е прекалено късно да отидеш да си легнеш…”

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…