2009
Милорад Павич
„…човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много
по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина…”
Любимият ми Павич и този път не изневери на себе си
и на всички, за които е любим. Но аз допуснах голяма грешка при четенето на
тази книга – проточих го повече от година. А текстът е такъв, че ако спреш дори
за седмица, след това трудно ще се върнеш към него, особено ако вече си
започнал частта, която е т.нар. роман-кръстословица.
„Пейзаж, рисуван с чай” се появява само четири
години след „Хазарски речник”, но книгата, имаща сходно звучене, е в пъти
по-сложна за възприемане.
Условно е разделена на две част – първата разказва
паралелно историята на създаването на манастирите на Атон, на монасите
общинници и отшелници, и на неуспелия архитект Атанасие Свилар, който през 20
век тръгва към същите тези манастири, за да търси истината за изчезналия си
през войната баща. Като цяло тази част се чете лесно и има по-ясна и смилаема
връзка между отделните подтекстове. След това обаче настава пълната лудница.
Втората част на книгата е романът-кръстословица, в
който има подчасти – водоравно и отвесно. Дадена е възможност на читателя да
избере – може да чете водоравно, т.е. линейно, последователно частите на
романа, но може да избере и отвесния подход, като „скача” от част на част по
посочен ред.
Аз не мога да дам дефиниция за какво се разказва в
тази книга – героите и връзките между тях, описанията, са еманация на
таланта/лудостта/уникалния стил на Павич. За мен романът беше твърде голямо
интелектуално предизвикателство, за което смятам, че още не съм готова. Затова
завършвам с един цитат, който май отговаря на взаимоотношенията ми с този текст:
„…книгата, ако от нея очаквате чудо, трябва да
четете два пъти. Веднъж трябва да се прочете в младостта, когато сте по-млади
от нейните герои, и втория път, когато сте вече на възраст и героите на книгата
са по-млади от вас. Така ще ги видите и от двете страни спрямо тяхната възраст,
а и те ще могат да ви изпитат от онази страна на часовника, където времето е
спряло. Това означава впрочем, че в някои случаи е безвъзвратно късно да се
прочетат някои книги, както понякога е прекалено късно да отидеш да си легнеш…”