Skip to main content

Хамамът Балкания

2009
Владислав Баяц
Неприятно ми е да го кажа, но тази книга е изключително скучна. Причините все пак да я прочета, защото в определен момент се съмнявах, че ще успя, са няколко. Първо, взех я от шефката и се опасявах, че ако не я дочета, няма да мога да изкажа адекватно мнение, когато тя ме попита какво мисля за романа. Второ, предстои ми пътешествие в Босна из местата, където везирът Мехмед паша Соколович и главният строител на Османската империя Синан са изградили едни от най-блестящите шедьоври, които от векове пленяват вниманието. А „Хамамът Балкания” е точно за това, дори самият хамам, дал името на книгата, е строен по поръчка на Мехмед от Синан. И дотук с хубавата част.
Романът има две линии, като текстът е разделен на по две глави, всяка двойка от които е кръстена на една от буквите от азбуката, което аз, честно казано, не разбрах на какво се дължи.
Първата се развива някъде в настоящето, започва именно в този хамам и представлява авторови разсъждения, базирани на разговори с Орхан Памук. Това звучи интригуващо, особено като се има предвид, че Мехмед паша всъщност е по рождение босненеца (Байица), та мотивът за двойнствеността на името, на вярата, на езика, на историята дори, присъства осезаемо в романа. Затова и разговорите между Баяц и Памук биха могли да са интересен израз на тази двойственост – две гледни точки към една тема. Но не се е получило. В един момент тази първа линия се изражда в авторови разсъждения за живота, вселената и всичко останало, които аз, признавам си, пропусках – просто разгръщах до следващата глава от втората линия на книгата, защото иначе трябваше да си сдъвча вените от скука.
Втората линия е историческата – за Мехмед паша – и е доста по-добра от първата. Дори някой направи предположението, че Баяц си е вкарал личните разсъждения сред иначе интересен текст, само и само да накара някого да ги прочете. Е, мен не успя.
Историческата част е малко нетрадиционна за обичайното, налагано в българската литература, отношение към еничарството и османлиите по принцип. Оказва се, че Байица/Мехмед е отведен от манастира, в който се е готвил за монах, на около 20 години и то по специално нареждане, тъй като е от известен босненски род. В послествие и след натрупването на опит и постове, той привлича в Истанбул цялото си семейство, които приемат исляма и си завоюват добри позиции. Изключение правят тези от родата му, които всъщност са първите патриарси на възстановената заради неговите усилия сръбска патриаршия.
Като цяло житейската му съдба не е разгледана през призмата на драматично откъсване от родно място и семейство, вяра, език, а като възможност, заради която обаче трябва да възприемеш специфична форма на лична толерантност – или да скъсаш с християнското си минало и всичко, което то символизира, или да намериш начин да балансираш, но тайно и без това да ти пречи на османското битие. Мехмед паша, според „Хамамът Балкания”, върви по втория път, чиито драматизъм е представен повече като поводи за размисъл и задълбочен самоанализ, отколкото като евентуална причина за криза на идентичността. Признавам, че лично на мен така представена ситуацията ми звучеше малко повърхностно описана. А това, допълнено с един лек шовинистичен повей, според който сърбите са били най-храбрите, ценени и като цяло добруващи християни в Османската империя…
Определено не беше това книгата, с която да се подготвя за пътуването до Босна. Ще си се върна на любимия Андрич, за да ми е мирна главата.
А иначе за друг роман на Баяц – „Книга за бамбука” – прочетох много хубав отзив тук. Може пък да си заслужава. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…