Skip to main content

Хамамът Балкания

2009
Владислав Баяц
Неприятно ми е да го кажа, но тази книга е изключително скучна. Причините все пак да я прочета, защото в определен момент се съмнявах, че ще успя, са няколко. Първо, взех я от шефката и се опасявах, че ако не я дочета, няма да мога да изкажа адекватно мнение, когато тя ме попита какво мисля за романа. Второ, предстои ми пътешествие в Босна из местата, където везирът Мехмед паша Соколович и главният строител на Османската империя Синан са изградили едни от най-блестящите шедьоври, които от векове пленяват вниманието. А „Хамамът Балкания” е точно за това, дори самият хамам, дал името на книгата, е строен по поръчка на Мехмед от Синан. И дотук с хубавата част.
Романът има две линии, като текстът е разделен на по две глави, всяка двойка от които е кръстена на една от буквите от азбуката, което аз, честно казано, не разбрах на какво се дължи.
Първата се развива някъде в настоящето, започва именно в този хамам и представлява авторови разсъждения, базирани на разговори с Орхан Памук. Това звучи интригуващо, особено като се има предвид, че Мехмед паша всъщност е по рождение босненеца (Байица), та мотивът за двойнствеността на името, на вярата, на езика, на историята дори, присъства осезаемо в романа. Затова и разговорите между Баяц и Памук биха могли да са интересен израз на тази двойственост – две гледни точки към една тема. Но не се е получило. В един момент тази първа линия се изражда в авторови разсъждения за живота, вселената и всичко останало, които аз, признавам си, пропусках – просто разгръщах до следващата глава от втората линия на книгата, защото иначе трябваше да си сдъвча вените от скука.
Втората линия е историческата – за Мехмед паша – и е доста по-добра от първата. Дори някой направи предположението, че Баяц си е вкарал личните разсъждения сред иначе интересен текст, само и само да накара някого да ги прочете. Е, мен не успя.
Историческата част е малко нетрадиционна за обичайното, налагано в българската литература, отношение към еничарството и османлиите по принцип. Оказва се, че Байица/Мехмед е отведен от манастира, в който се е готвил за монах, на около 20 години и то по специално нареждане, тъй като е от известен босненски род. В послествие и след натрупването на опит и постове, той привлича в Истанбул цялото си семейство, които приемат исляма и си завоюват добри позиции. Изключение правят тези от родата му, които всъщност са първите патриарси на възстановената заради неговите усилия сръбска патриаршия.
Като цяло житейската му съдба не е разгледана през призмата на драматично откъсване от родно място и семейство, вяра, език, а като възможност, заради която обаче трябва да възприемеш специфична форма на лична толерантност – или да скъсаш с християнското си минало и всичко, което то символизира, или да намериш начин да балансираш, но тайно и без това да ти пречи на османското битие. Мехмед паша, според „Хамамът Балкания”, върви по втория път, чиито драматизъм е представен повече като поводи за размисъл и задълбочен самоанализ, отколкото като евентуална причина за криза на идентичността. Признавам, че лично на мен така представена ситуацията ми звучеше малко повърхностно описана. А това, допълнено с един лек шовинистичен повей, според който сърбите са били най-храбрите, ценени и като цяло добруващи християни в Османската империя…
Определено не беше това книгата, с която да се подготвя за пътуването до Босна. Ще си се върна на любимия Андрич, за да ми е мирна главата.
А иначе за друг роман на Баяц – „Книга за бамбука” – прочетох много хубав отзив тук. Може пък да си заслужава. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…