Skip to main content

Кривата на щастието

2014
Иво Иванов
Вероятно сте чули/чели за тази книга, особено ако по принцип следите книжните блогове и сайтове. Предизвика фурор с представянето си, а за протокола – в книжарниците в момента е новият тираж. Което ще рече, че първият се изкупи, което пък рядко се случва с българските книги.
Аз бях на представянето, прочетох я почти цялата, а причината да не съм я дочела още не е, че не ми харесва. Просто това е сборник със статии на Иво Иванов, публикувани в различни он- и офлайн медии през последните години. А съм забелязала, че кратките форми, особено „еднотипни“ като звучене, не се четат на екс.
Но да се хвана за определението „еднотипни“. То има негативен нюанс, а случаят изобщо не е такъв. „Кривата на щастието“ е една от най-приятните книги, която съм чела в последно време. Тя представя позитивен и градивен поглед към живота, вселената и всичко останало. „За спорта, Вселената и всичко останало...“ е нейното подзаглавие, но човек не бива да се подлъгва, че това е спортно четиво.
Благодарение на тази книга осъзнах, че спортът е просто различен начин на битуване, на живеене и на градене на щастие и кариера. Привичната ми снизходителност към всички спортисти започна драстично да спада. Също така поспадна и типичната за мен ироничност към всички „позитивни“ четива. Защото по същество тази книга е именно това – показно как да се живее вдъхновено, пълноценно и с надежда.
До скоро това би ми докарало минимум обрив. Е, Иво Иванов успя да накара реалист, песимист и циник като мен да плаче на баскетболни разкази и да се вдъхновява от истински истории за индиански племена и спортни състезатели.
Вече не помня на колко души подарих „Кривата на щастието“, но съм убедена, че това е бил добър подарък. Не, в нея няма съвети за живота, но има позитивни примери; няма притчи, защото всекидневието може да се разглежда като такава, всичко е въпрос на ракурс; всъщност няма и много усмивки, но статиите ти показват, че ако е имало на какво да се усмихваш, значи не си извървял пътя досега съвсем напразно.

Радвам се, че бях сред онези няколкостотин души, които присъстваха на представянето в „Хеликон“-Витоша – то бяха емоции, сълзи, смях и аплодисменти като за звезда. И определено, в стилистиката на автора, искам да му дам една голяма прегръдка, защото я заслужава. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…