Аз не мога да прощавам. Винаги съм
го знаела и съм го приемала просто като една не много приятна част от мен. Но нали
всеки има недостатъци – е, аз не мога да прощавам. Поне не играя комар, не
прекалявам с разните там развеселяващи вещества и не бия жената.
Но наскоро един човек ми каза, че
не помни лошото. Някак го изтрива, вероятно го прибира в едно чекмедже. Аз веднага
направих анализ, че това е начин за справяне със стреса и болката чрез
блокиране на негативните спомени и емоции. Разбира се, това е компенсаторен
механизъм, който от моята гледна точка на непрощаващ човек всъщност те лишава
от здравословната доза непрощаване, прави те прекалено добър за този свят, за
хората му.
От друга страна обаче и от моята
гледна точка на непрощаващ човек аз знам, че трупам в себе си купища непростени
болки, случки и подобни. И те не са някъде в скришно чекмедже, те са на
амбразурата на съзнанието ми и формират поведението ми, възпроизвеждат се като
модели, налагани с години.
Непростените неща не ми
позволяват да затварям страници и да продължавам напред; не ми разрешават да
забравя, за да освободя място в съзнанието си за натрупване на нови спомени; не ми позволяват
да имам доверие. И най-вече ме спират да простя на самата себе си. Защото без
тази прошка никога няма да разбера как така другите искат да са до мен, при
положение, че аз не мога да съм в мир със себе си и като цяло не мога да се
понасям.
И сега съм гневна на себе си. Но
хубавото е, че за първи път от много време насам май успявам да не се гневя на
някой друг. Защото всичко, което ни се случва, е само и точно това, което сме
позволили да стане. И дори ситуацията да не е била под наш контрол, то начинът,
по който сме я възприели, е бил.
Винаги има избор и ход, дори ходът да е да се унижаваш, да молиш, да си слаб, да коленичиш и въпреки това да те отхвърлят с ритник. Ако целта си е заслужавала, тогава това не е компромис със
себе си, а просто отказ да се предадеш. А както всички добре знаем, победителите не са тези, които никога не падат, а тези, които не се отказват.
И какъв е премъдрият извод от
тази миниатюра в стил „Искрено и лично”? Днес разбрах, че вратите към миналото
трябва да се затварят, но само когато зад тях си оставил опрощение и постепена
забрава. Защото иначе зад тях пламват пожари, които могат сериозно да отровят настоящето
дори при най-малкото им открехване.