Skip to main content

Прошка

Аз не мога да прощавам. Винаги съм го знаела и съм го приемала просто като една не много приятна част от мен. Но нали всеки има недостатъци – е, аз не мога да прощавам. Поне не играя комар, не прекалявам с разните там развеселяващи вещества и не бия жената.
Но наскоро един човек ми каза, че не помни лошото. Някак го изтрива, вероятно го прибира в едно чекмедже. Аз веднага направих анализ, че това е начин за справяне със стреса и болката чрез блокиране на негативните спомени и емоции. Разбира се, това е компенсаторен механизъм, който от моята гледна точка на непрощаващ човек всъщност те лишава от здравословната доза непрощаване, прави те прекалено добър за този свят, за хората му.
От друга страна обаче и от моята гледна точка на непрощаващ човек аз знам, че трупам в себе си купища непростени болки, случки и подобни. И те не са някъде в скришно чекмедже, те са на амбразурата на съзнанието ми и формират поведението ми, възпроизвеждат се като модели, налагани с години.
Непростените неща не ми позволяват да затварям страници и да продължавам напред; не ми разрешават да забравя, за да освободя място в съзнанието си за натрупване на нови спомени; не ми позволяват да имам доверие. И най-вече ме спират да простя на самата себе си. Защото без тази прошка никога няма да разбера как така другите искат да са до мен, при положение, че аз не мога да съм в мир със себе си и като цяло не мога да се понасям.
И сега съм гневна на себе си. Но хубавото е, че за първи път от много време насам май успявам да не се гневя на някой друг. Защото всичко, което ни се случва, е само и точно това, което сме позволили да стане. И дори ситуацията да не е била под наш контрол, то начинът, по който сме я възприели, е бил. 
Винаги има избор и ход, дори ходът да е да се унижаваш, да молиш, да си слаб, да коленичиш и въпреки това да те отхвърлят с ритник. Ако целта си е заслужавала, тогава това не е компромис със себе си, а просто отказ да се предадеш. А както всички добре знаем, победителите не са тези, които никога не падат, а тези, които не се отказват.

И какъв е премъдрият извод от тази миниатюра в стил „Искрено и лично”? Днес разбрах, че вратите към миналото трябва да се затварят, но само когато зад тях си оставил опрощение и постепена забрава. Защото иначе зад тях пламват пожари, които могат сериозно да отровят настоящето дори при най-малкото им открехване. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…