Напоследък живея една идея по-динамично.
Направих това заключение, когато започнах често да се будя нощем и да не съм сигурна
къде съм точно; често, отнесена в работа, забравям къде точно съм чисто
географски и търсенето на скобите по клавиатурата се оказва приключение, което
ме връща в реалността на настоящата стая, компютър и т.н.; не се оплаквам,
щастлива съм, а първият цял ден в къщи от седмици ме накара да се размисля и
разпиша.
Върнах се от Берлин и определено
не мога да напиша пътепис. От сумарно прекарани в града около 65 часа, времето
по улиците и заведенията му е не-повече от 8. Но пътуването в цялост имаше
по-голямо значение от кратка туристическа обиколка. И за първи път в този блог
ще пиша и за работа.
Бях на обучение, организирано от чуждестранна
структура и няколко неща ме блъснаха в мозъка и в сърцето като бърз влак:
Въпреки
всеобщото схващане по нашите географски ширини, че всичко винаги започва със
закъснение и техническите и други малки гафове са неизбежни, това е нищо повече
от местна митология. Когато всеки един панел започва с точност до секунда,
закъсненията постепенно се свеждат до минимум. А забавянията поради всевъзможни
пречки, спънки и гафове се неутрализират максимално с добра организация и
задължителната предварителна подготовка; просто, а?
Бях
част от изключително позитивно и интензивно обучение по иновативни подходи в
сферата на публичното управление и подходите към градската среда и през цялото
време си мислех „Всички закостенели български администратори трябва да минат
през такъв тренинг”. Всъщност не съм убедена, че би имало ефект, защото
затвореното съзнание не се отваря с блъскане тип бърз влак, а с лично
убеждение, което пък е невъзможно при ограничения тип мислене на повечето хора –
защото ние винаги знаем най-добре и нямаме нужда някой да ни дава акъл, нали?
На
няколко пъти се сещаш за „Дестинация №1” на Георги Камов и въпреки че не съм от
особено позитивните хора, които вярват в доброто и в способността на всеки един
човек да се развива и прочее оптимистични глупости, всъщност започнах да се
убеждавам, че най-големият плюс на българите, а и на всяка една друга нация, е
това, което ни отличава от всички останали и това, което по принцип ни
комплексира – че сме малки, смотани и провинциални. Поради което обаче сме
надъхани, изобретателни и адски любопитни за всички останали, които също имат
своите си комплекси, например за „авторството” на най-големия геноцид на ХХ век
или пък на кой знае още какво?
А сега малко за Берлин, от който
все пак видях нещо благодарение на Алекс и Емо, чието присъствие там само
доказа, че светът е малък и приятели дебнат отвсякъде :)
Монументален
град, от който не видях почти нищо, което е прекрасен повод да се върна;
Шарен
град, в който има всякакви хора, което е невероятно освобождаващо от
предразсъдъци и клишета;
Страхотни
паркове, които видях само по време на придвижването си от точка А до точка Ъ,
което е още един повод за нова визита;
Не
е моето място за спокойна почивка, защото предпочитам малки улички, калдъръми и
мушката по терасите, но пък в това му е плюсът – различен е и предизвиква много
любопитство;
Немската
кухня ми е 50:50, цялата картофена история ми дойде в повече, изобщо
зеленчуците им са ми странни (за което интересно обяснение четох в самолета на
прибиране в Гастрономически атлас), но пък мръвките и бирата са чудни!
Вълнуващ
опит и вълнуващ град, искам пак от всичко, видяно и опитано там.
