Skip to main content

Берлин (субективно)

Напоследък живея една идея по-динамично. Направих това заключение, когато започнах често да се будя нощем и да не съм сигурна къде съм точно; често, отнесена в работа, забравям къде точно съм чисто географски и търсенето на скобите по клавиатурата се оказва приключение, което ме връща в реалността на настоящата стая, компютър и т.н.; не се оплаквам, щастлива съм, а първият цял ден в къщи от седмици ме накара да се размисля и разпиша.
Върнах се от Берлин и определено не мога да напиша пътепис. От сумарно прекарани в града около 65 часа, времето по улиците и заведенията му е не-повече от 8. Но пътуването в цялост имаше по-голямо значение от кратка туристическа обиколка. И за първи път в този блог ще пиша и за работа.

Бях на обучение, организирано от чуждестранна структура и няколко неща ме блъснаха в мозъка и в сърцето като бърз влак:
Въпреки всеобщото схващане по нашите географски ширини, че всичко винаги започва със закъснение и техническите и други малки гафове са неизбежни, това е нищо повече от местна митология. Когато всеки един панел започва с точност до секунда, закъсненията постепенно се свеждат до минимум. А забавянията поради всевъзможни пречки, спънки и гафове се неутрализират максимално с добра организация и задължителната предварителна подготовка; просто, а?
Бях част от изключително позитивно и интензивно обучение по иновативни подходи в сферата на публичното управление и подходите към градската среда и през цялото време си мислех „Всички закостенели български администратори трябва да минат през такъв тренинг”. Всъщност не съм убедена, че би имало ефект, защото затвореното съзнание не се отваря с блъскане тип бърз влак, а с лично убеждение, което пък е невъзможно при ограничения тип мислене на повечето хора – защото ние винаги знаем най-добре и нямаме нужда някой да ни дава акъл, нали?
На няколко пъти се сещаш за „Дестинация №1” на Георги Камов и въпреки че не съм от особено позитивните хора, които вярват в доброто и в способността на всеки един човек да се развива и прочее оптимистични глупости, всъщност започнах да се убеждавам, че най-големият плюс на българите, а и на всяка една друга нация, е това, което ни отличава от всички останали и това, което по принцип ни комплексира – че сме малки, смотани и провинциални. Поради което обаче сме надъхани, изобретателни и адски любопитни за всички останали, които също имат своите си комплекси, например за „авторството” на най-големия геноцид на ХХ век или пък на кой знае още какво?
А сега малко за Берлин, от който все пак видях нещо благодарение на Алекс и Емо, чието присъствие там само доказа, че светът е малък и приятели дебнат отвсякъде :)
Монументален град, от който не видях почти нищо, което е прекрасен повод да се върна;
Шарен град, в който има всякакви хора, което е невероятно освобождаващо от предразсъдъци и клишета;
Страхотни паркове, които видях само по време на придвижването си от точка А до точка Ъ, което е още един повод за нова визита;
Не е моето място за спокойна почивка, защото предпочитам малки улички, калдъръми и мушката по терасите, но пък в това му е плюсът – различен е и предизвиква много любопитство;
Немската кухня ми е 50:50, цялата картофена история ми дойде в повече, изобщо зеленчуците им са ми странни (за което интересно обяснение четох в самолета на прибиране в Гастрономически атлас), но пък мръвките и бирата са чудни!
Вълнуващ опит и вълнуващ град, искам пак от всичко, видяно и опитано там.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…