Skip to main content

Берлин (субективно)

Напоследък живея една идея по-динамично. Направих това заключение, когато започнах често да се будя нощем и да не съм сигурна къде съм точно; често, отнесена в работа, забравям къде точно съм чисто географски и търсенето на скобите по клавиатурата се оказва приключение, което ме връща в реалността на настоящата стая, компютър и т.н.; не се оплаквам, щастлива съм, а първият цял ден в къщи от седмици ме накара да се размисля и разпиша.
Върнах се от Берлин и определено не мога да напиша пътепис. От сумарно прекарани в града около 65 часа, времето по улиците и заведенията му е не-повече от 8. Но пътуването в цялост имаше по-голямо значение от кратка туристическа обиколка. И за първи път в този блог ще пиша и за работа.

Бях на обучение, организирано от чуждестранна структура и няколко неща ме блъснаха в мозъка и в сърцето като бърз влак:
Въпреки всеобщото схващане по нашите географски ширини, че всичко винаги започва със закъснение и техническите и други малки гафове са неизбежни, това е нищо повече от местна митология. Когато всеки един панел започва с точност до секунда, закъсненията постепенно се свеждат до минимум. А забавянията поради всевъзможни пречки, спънки и гафове се неутрализират максимално с добра организация и задължителната предварителна подготовка; просто, а?
Бях част от изключително позитивно и интензивно обучение по иновативни подходи в сферата на публичното управление и подходите към градската среда и през цялото време си мислех „Всички закостенели български администратори трябва да минат през такъв тренинг”. Всъщност не съм убедена, че би имало ефект, защото затвореното съзнание не се отваря с блъскане тип бърз влак, а с лично убеждение, което пък е невъзможно при ограничения тип мислене на повечето хора – защото ние винаги знаем най-добре и нямаме нужда някой да ни дава акъл, нали?
На няколко пъти се сещаш за „Дестинация №1” на Георги Камов и въпреки че не съм от особено позитивните хора, които вярват в доброто и в способността на всеки един човек да се развива и прочее оптимистични глупости, всъщност започнах да се убеждавам, че най-големият плюс на българите, а и на всяка една друга нация, е това, което ни отличава от всички останали и това, което по принцип ни комплексира – че сме малки, смотани и провинциални. Поради което обаче сме надъхани, изобретателни и адски любопитни за всички останали, които също имат своите си комплекси, например за „авторството” на най-големия геноцид на ХХ век или пък на кой знае още какво?
А сега малко за Берлин, от който все пак видях нещо благодарение на Алекс и Емо, чието присъствие там само доказа, че светът е малък и приятели дебнат отвсякъде :)
Монументален град, от който не видях почти нищо, което е прекрасен повод да се върна;
Шарен град, в който има всякакви хора, което е невероятно освобождаващо от предразсъдъци и клишета;
Страхотни паркове, които видях само по време на придвижването си от точка А до точка Ъ, което е още един повод за нова визита;
Не е моето място за спокойна почивка, защото предпочитам малки улички, калдъръми и мушката по терасите, но пък в това му е плюсът – различен е и предизвиква много любопитство;
Немската кухня ми е 50:50, цялата картофена история ми дойде в повече, изобщо зеленчуците им са ми странни (за което интересно обяснение четох в самолета на прибиране в Гастрономически атлас), но пък мръвките и бирата са чудни!
Вълнуващ опит и вълнуващ град, искам пак от всичко, видяно и опитано там.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…