Skip to main content

Българска митология

„Дошъл съм да защитя хората от село Розово", обяви Бареков на селския мегдан. „Не може да се лепят етикети на хората, че са ксенофоби", опита се да ги яхне предизборно той.” Това прочетох преди малко в Клуб Z и ето ти причината в този блог да се появи първият текст, уж касаещ политика. Но не за политика става дума тук, а за образование.
В училище всички сме се запознали с митологията – предимно гръцка и местна, българска, за самодиви, ритуали по викане на дъжд и т.н. Но най-стабилно набиваната в съзнанието ни е легендата, според която ние, българите, сме трудолюбиви, толерантни и гостоприемни. За трудолюбието няма какво да говорим, данните за БВП на глава от населението са достатъчно показателни. При толерантността ситуацията е същата – лошо е да се напада джамия, но онези много са се разпрострели; не е хубаво да се бият и убиват хора, защото приличат на гейове, ама пък стига са ни се навирали в очите; 1 милион за лечение да дете в чужбина… ама пък колко хора нямат какво да ядат!
Розово… Това е селото, където хората не били ксенофоби. Дълбоко се съмнявам жителите на това село да разбират понятието. Защото познанието изисква образованост. А тя гарантира ниска неграмотност. Което пък намалява нивата на нетолерантност и отхвърляне на различните. Опитвам се да кажа деликатно и без никого да обиждам, че масата българи са просто неграмотни, а всичко друго е следствие.
Свикнали сме от малки да не зяпаме и да не сочим с пръст, защото не е възпитано. Но ако бяхме, наместо това, подстрекавани към любопитство, щяхме да сме свикнали и с инвалидите, и с болните, и с различните по цвят и религия, и просто със странните хора, които не се вписват в клишетата. Щяхме да можем да си извадим главите от задниците на приличащите досущ на нас съседи от блока и да видим, че в България има няколко хиляди бежанци, от които ни побиват тръпки. А през миналата година в държави като Италия и Германия са пристигнали десетки, дори стотици хиляди. Но нали италианците и германците са богати, те да се оправят.
Умираме от желание да изгоним бежанците някъде другаде, където няма да ги виждаме, където някой друг ще се оправя с тях. Също както с удоволствие отпращаме всички различни от нас. И така се превръщаме не в ксенофоби, не дай Боже, а в етнически чисто село. В което остават хора, които гласуват са всеки нов олигофрен, който им обещае светло бъдеще.
Но светлото бъдеще не е там, където най-голямата ценност е униформата на неграмотността. Напротив, светло им е на тези, които сочат, гледат, любопитни са и отиват да разберат кое прави другите различни. Така научават, че кухнята на арабските бежанци е ужасно вкусна; че физическите недъзи доста често са съпътствани от страхотно интелектуално компенсиране; че „гей” и „педофил” са две различни понятия; и че ако ти самият си позволиш да бъдеш малко по-различен от останалите, те, останалите, никога няма да те сбъркат с друг. Но да си уникален е трудно и задължаващо. Друго си е да си като другите, с които дружно биеш различните и после сядаш да гледаш новините, докато усилено вярваш на поредния нов политик. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…