Skip to main content

Българска митология

„Дошъл съм да защитя хората от село Розово", обяви Бареков на селския мегдан. „Не може да се лепят етикети на хората, че са ксенофоби", опита се да ги яхне предизборно той.” Това прочетох преди малко в Клуб Z и ето ти причината в този блог да се появи първият текст, уж касаещ политика. Но не за политика става дума тук, а за образование.
В училище всички сме се запознали с митологията – предимно гръцка и местна, българска, за самодиви, ритуали по викане на дъжд и т.н. Но най-стабилно набиваната в съзнанието ни е легендата, според която ние, българите, сме трудолюбиви, толерантни и гостоприемни. За трудолюбието няма какво да говорим, данните за БВП на глава от населението са достатъчно показателни. При толерантността ситуацията е същата – лошо е да се напада джамия, но онези много са се разпрострели; не е хубаво да се бият и убиват хора, защото приличат на гейове, ама пък стига са ни се навирали в очите; 1 милион за лечение да дете в чужбина… ама пък колко хора нямат какво да ядат!
Розово… Това е селото, където хората не били ксенофоби. Дълбоко се съмнявам жителите на това село да разбират понятието. Защото познанието изисква образованост. А тя гарантира ниска неграмотност. Което пък намалява нивата на нетолерантност и отхвърляне на различните. Опитвам се да кажа деликатно и без никого да обиждам, че масата българи са просто неграмотни, а всичко друго е следствие.
Свикнали сме от малки да не зяпаме и да не сочим с пръст, защото не е възпитано. Но ако бяхме, наместо това, подстрекавани към любопитство, щяхме да сме свикнали и с инвалидите, и с болните, и с различните по цвят и религия, и просто със странните хора, които не се вписват в клишетата. Щяхме да можем да си извадим главите от задниците на приличащите досущ на нас съседи от блока и да видим, че в България има няколко хиляди бежанци, от които ни побиват тръпки. А през миналата година в държави като Италия и Германия са пристигнали десетки, дори стотици хиляди. Но нали италианците и германците са богати, те да се оправят.
Умираме от желание да изгоним бежанците някъде другаде, където няма да ги виждаме, където някой друг ще се оправя с тях. Също както с удоволствие отпращаме всички различни от нас. И така се превръщаме не в ксенофоби, не дай Боже, а в етнически чисто село. В което остават хора, които гласуват са всеки нов олигофрен, който им обещае светло бъдеще.
Но светлото бъдеще не е там, където най-голямата ценност е униформата на неграмотността. Напротив, светло им е на тези, които сочат, гледат, любопитни са и отиват да разберат кое прави другите различни. Така научават, че кухнята на арабските бежанци е ужасно вкусна; че физическите недъзи доста често са съпътствани от страхотно интелектуално компенсиране; че „гей” и „педофил” са две различни понятия; и че ако ти самият си позволиш да бъдеш малко по-различен от останалите, те, останалите, никога няма да те сбъркат с друг. Но да си уникален е трудно и задължаващо. Друго си е да си като другите, с които дружно биеш различните и после сядаш да гледаш новините, докато усилено вярваш на поредния нов политик. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…