Skip to main content

Органът на мълчанието

2012
Ружа Лазарова
Бях на нещо като представяне на „Дълбоко в деколтето” – най-новата книга на Ружа Лазарова. Естествено, чувала съм за „Мавзолей”, не съм я чела все още и само фактът, че подраних или по-скоро нещо-като-представянето закъсня ме спаси да не се размина с „Органът на мълчанието”. Събитие нямаше, но за сметка на това имаше твърде много хора както за тротоарчето пред книжарницата, така и за потенциалното им влизане вътре. Което почти панически избегнах в пристъп на ужас от мисълта за непознати хора в тясно помещение. Преди това обаче успях да си купя две книги, едната от които е именно „Органът на мълчанието”. Е, излях си мъката, продължавам по същество.
Не знам защо не си купих новата, а точно тази. Предполагам защото видях, че става дума за любовта, пламнала между възрастен психиатър и негова млада пациентка анорексичка. Но книгата се оказа много повече. В романа има много травми – от социализма и от Холокоста; но и от мълчанието, преглъщането, скриването в себе си. „Преглъщаше думите, затова започна да повръщаш храната.” Ясно като бял ден, ще си каже човек. Но има и повече.
За писането – какво е да се пристрастиш към писането; да осъзнаеш наличието и ролята на четящия те; какво е да загубиш физическата си способност да пишеш. „Никога няма да се науча да говоря, а писането е начин да не мълчиш.” Да приемаш случващото ти се посредством написването му, за да успееш да го изговориш или ако не – да го изживееш пълноценно.
Има го и езика с неговата необятна като мащаби роля. Продължавам да не мога да го осмисля – силата на езика, ролята му, присъствието и значението му за мен са почти равнозначни на трудността, която изпитва съзнанието ми пред твърдението „Вселената е безкрайна”. Изненада ме асоциацията с езика на социализма, която главната героиня (разказваща от 1 л., ед. ч.) открива в една френска болницата. „Когато един език стигне до свръхпроизводство на съкращения, той започва да умира, страхът го е погубил.” Съкращенията прикриват социално коректни евфемизми на действителността, каквато някой или всички не искат да видят.
Но табуираната любов е едно от най-интересните неща поне за мен в този текст – старецът, дядото, който е интелектуално, професионално и сексуално активен, и 35-годишната жена, гледани от минувачите по улиците с възмущение или със завист. А това е просто любов като всяка друга – в началото е страхът от несподеленост, после е страхът, маскиран като ревност, а после е просто научаване да си с другия по начин, който прави щастливи и двамата.
Признавам, че не разбрах финала. Последните две страници поне за мен бяха много по-слаби в емоционално отношение от по-голямата част от книгата. Но признавам също така, че не знам как аз бих завършила подобна история.

Книгата е много добра, искрено я препоръчвам.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…