Skip to main content

Органът на мълчанието

2012
Ружа Лазарова
Бях на нещо като представяне на „Дълбоко в деколтето” – най-новата книга на Ружа Лазарова. Естествено, чувала съм за „Мавзолей”, не съм я чела все още и само фактът, че подраних или по-скоро нещо-като-представянето закъсня ме спаси да не се размина с „Органът на мълчанието”. Събитие нямаше, но за сметка на това имаше твърде много хора както за тротоарчето пред книжарницата, така и за потенциалното им влизане вътре. Което почти панически избегнах в пристъп на ужас от мисълта за непознати хора в тясно помещение. Преди това обаче успях да си купя две книги, едната от които е именно „Органът на мълчанието”. Е, излях си мъката, продължавам по същество.
Не знам защо не си купих новата, а точно тази. Предполагам защото видях, че става дума за любовта, пламнала между възрастен психиатър и негова млада пациентка анорексичка. Но книгата се оказа много повече. В романа има много травми – от социализма и от Холокоста; но и от мълчанието, преглъщането, скриването в себе си. „Преглъщаше думите, затова започна да повръщаш храната.” Ясно като бял ден, ще си каже човек. Но има и повече.
За писането – какво е да се пристрастиш към писането; да осъзнаеш наличието и ролята на четящия те; какво е да загубиш физическата си способност да пишеш. „Никога няма да се науча да говоря, а писането е начин да не мълчиш.” Да приемаш случващото ти се посредством написването му, за да успееш да го изговориш или ако не – да го изживееш пълноценно.
Има го и езика с неговата необятна като мащаби роля. Продължавам да не мога да го осмисля – силата на езика, ролята му, присъствието и значението му за мен са почти равнозначни на трудността, която изпитва съзнанието ми пред твърдението „Вселената е безкрайна”. Изненада ме асоциацията с езика на социализма, която главната героиня (разказваща от 1 л., ед. ч.) открива в една френска болницата. „Когато един език стигне до свръхпроизводство на съкращения, той започва да умира, страхът го е погубил.” Съкращенията прикриват социално коректни евфемизми на действителността, каквато някой или всички не искат да видят.
Но табуираната любов е едно от най-интересните неща поне за мен в този текст – старецът, дядото, който е интелектуално, професионално и сексуално активен, и 35-годишната жена, гледани от минувачите по улиците с възмущение или със завист. А това е просто любов като всяка друга – в началото е страхът от несподеленост, после е страхът, маскиран като ревност, а после е просто научаване да си с другия по начин, който прави щастливи и двамата.
Признавам, че не разбрах финала. Последните две страници поне за мен бяха много по-слаби в емоционално отношение от по-голямата част от книгата. Но признавам също така, че не знам как аз бих завършила подобна история.

Книгата е много добра, искрено я препоръчвам.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…