Ружа Лазарова
Бях на нещо като представяне на „Дълбоко
в деколтето” – най-новата книга на Ружа Лазарова. Естествено, чувала съм за „Мавзолей”,
не съм я чела все още и само фактът, че подраних или по-скоро
нещо-като-представянето закъсня ме спаси да не се размина с „Органът на мълчанието”.
Събитие нямаше, но за сметка на това имаше твърде много хора както за
тротоарчето пред книжарницата, така и за потенциалното им влизане вътре. Което
почти панически избегнах в пристъп на ужас от мисълта за непознати хора в тясно
помещение. Преди това обаче успях да си купя две книги, едната от които е
именно „Органът на мълчанието”. Е, излях си мъката, продължавам по същество.
Не знам защо не си купих новата,
а точно тази. Предполагам защото видях, че става дума за любовта, пламнала
между възрастен психиатър и негова млада пациентка анорексичка. Но книгата се
оказа много повече. В романа има много травми – от социализма и от Холокоста;
но и от мълчанието, преглъщането, скриването в себе си. „Преглъщаше думите,
затова започна да повръщаш храната.” Ясно като бял ден, ще си каже човек. Но
има и повече.
За писането – какво е да се
пристрастиш към писането; да осъзнаеш наличието и ролята на четящия те; какво е
да загубиш физическата си способност да пишеш. „Никога няма да се науча да
говоря, а писането е начин да не мълчиш.” Да приемаш случващото ти се посредством
написването му, за да успееш да го изговориш или ако не – да го изживееш
пълноценно.
Има го и езика с неговата
необятна като мащаби роля. Продължавам да не мога да го осмисля – силата на
езика, ролята му, присъствието и значението му за мен са почти равнозначни на
трудността, която изпитва съзнанието ми пред твърдението „Вселената е безкрайна”.
Изненада ме асоциацията с езика на социализма, която главната героиня
(разказваща от 1 л., ед. ч.) открива в една френска болницата. „Когато един
език стигне до свръхпроизводство на съкращения, той започва да умира, страхът
го е погубил.” Съкращенията прикриват социално коректни евфемизми на
действителността, каквато някой или всички не искат да видят.
Но табуираната любов е едно от
най-интересните неща поне за мен в този текст – старецът, дядото, който е
интелектуално, професионално и сексуално активен, и 35-годишната жена, гледани
от минувачите по улиците с възмущение или със завист. А това е просто любов
като всяка друга – в началото е страхът от несподеленост, после е страхът,
маскиран като ревност, а после е просто научаване да си с другия по начин,
който прави щастливи и двамата.
Признавам, че не разбрах финала.
Последните две страници поне за мен бяха много по-слаби в емоционално отношение
от по-голямата част от книгата. Но признавам също така, че не знам как аз бих
завършила подобна история.
Книгата е много добра, искрено я
препоръчвам.