13.4.14

Органът на мълчанието

2012
Ружа Лазарова
Бях на нещо като представяне на „Дълбоко в деколтето” – най-новата книга на Ружа Лазарова. Естествено, чувала съм за „Мавзолей”, не съм я чела все още и само фактът, че подраних или по-скоро нещо-като-представянето закъсня ме спаси да не се размина с „Органът на мълчанието”. Събитие нямаше, но за сметка на това имаше твърде много хора както за тротоарчето пред книжарницата, така и за потенциалното им влизане вътре. Което почти панически избегнах в пристъп на ужас от мисълта за непознати хора в тясно помещение. Преди това обаче успях да си купя две книги, едната от които е именно „Органът на мълчанието”. Е, излях си мъката, продължавам по същество.
Не знам защо не си купих новата, а точно тази. Предполагам защото видях, че става дума за любовта, пламнала между възрастен психиатър и негова млада пациентка анорексичка. Но книгата се оказа много повече. В романа има много травми – от социализма и от Холокоста; но и от мълчанието, преглъщането, скриването в себе си. „Преглъщаше думите, затова започна да повръщаш храната.” Ясно като бял ден, ще си каже човек. Но има и повече.
За писането – какво е да се пристрастиш към писането; да осъзнаеш наличието и ролята на четящия те; какво е да загубиш физическата си способност да пишеш. „Никога няма да се науча да говоря, а писането е начин да не мълчиш.” Да приемаш случващото ти се посредством написването му, за да успееш да го изговориш или ако не – да го изживееш пълноценно.
Има го и езика с неговата необятна като мащаби роля. Продължавам да не мога да го осмисля – силата на езика, ролята му, присъствието и значението му за мен са почти равнозначни на трудността, която изпитва съзнанието ми пред твърдението „Вселената е безкрайна”. Изненада ме асоциацията с езика на социализма, която главната героиня (разказваща от 1 л., ед. ч.) открива в една френска болницата. „Когато един език стигне до свръхпроизводство на съкращения, той започва да умира, страхът го е погубил.” Съкращенията прикриват социално коректни евфемизми на действителността, каквато някой или всички не искат да видят.
Но табуираната любов е едно от най-интересните неща поне за мен в този текст – старецът, дядото, който е интелектуално, професионално и сексуално активен, и 35-годишната жена, гледани от минувачите по улиците с възмущение или със завист. А това е просто любов като всяка друга – в началото е страхът от несподеленост, после е страхът, маскиран като ревност, а после е просто научаване да си с другия по начин, който прави щастливи и двамата.
Признавам, че не разбрах финала. Последните две страници поне за мен бяха много по-слаби в емоционално отношение от по-голямата част от книгата. Но признавам също така, че не знам как аз бих завършила подобна история.

Книгата е много добра, искрено я препоръчвам.

No comments: