Skip to main content

Органът на мълчанието

2012
Ружа Лазарова
Бях на нещо като представяне на „Дълбоко в деколтето” – най-новата книга на Ружа Лазарова. Естествено, чувала съм за „Мавзолей”, не съм я чела все още и само фактът, че подраних или по-скоро нещо-като-представянето закъсня ме спаси да не се размина с „Органът на мълчанието”. Събитие нямаше, но за сметка на това имаше твърде много хора както за тротоарчето пред книжарницата, така и за потенциалното им влизане вътре. Което почти панически избегнах в пристъп на ужас от мисълта за непознати хора в тясно помещение. Преди това обаче успях да си купя две книги, едната от които е именно „Органът на мълчанието”. Е, излях си мъката, продължавам по същество.
Не знам защо не си купих новата, а точно тази. Предполагам защото видях, че става дума за любовта, пламнала между възрастен психиатър и негова млада пациентка анорексичка. Но книгата се оказа много повече. В романа има много травми – от социализма и от Холокоста; но и от мълчанието, преглъщането, скриването в себе си. „Преглъщаше думите, затова започна да повръщаш храната.” Ясно като бял ден, ще си каже човек. Но има и повече.
За писането – какво е да се пристрастиш към писането; да осъзнаеш наличието и ролята на четящия те; какво е да загубиш физическата си способност да пишеш. „Никога няма да се науча да говоря, а писането е начин да не мълчиш.” Да приемаш случващото ти се посредством написването му, за да успееш да го изговориш или ако не – да го изживееш пълноценно.
Има го и езика с неговата необятна като мащаби роля. Продължавам да не мога да го осмисля – силата на езика, ролята му, присъствието и значението му за мен са почти равнозначни на трудността, която изпитва съзнанието ми пред твърдението „Вселената е безкрайна”. Изненада ме асоциацията с езика на социализма, която главната героиня (разказваща от 1 л., ед. ч.) открива в една френска болницата. „Когато един език стигне до свръхпроизводство на съкращения, той започва да умира, страхът го е погубил.” Съкращенията прикриват социално коректни евфемизми на действителността, каквато някой или всички не искат да видят.
Но табуираната любов е едно от най-интересните неща поне за мен в този текст – старецът, дядото, който е интелектуално, професионално и сексуално активен, и 35-годишната жена, гледани от минувачите по улиците с възмущение или със завист. А това е просто любов като всяка друга – в началото е страхът от несподеленост, после е страхът, маскиран като ревност, а после е просто научаване да си с другия по начин, който прави щастливи и двамата.
Признавам, че не разбрах финала. Последните две страници поне за мен бяха много по-слаби в емоционално отношение от по-голямата част от книгата. Но признавам също така, че не знам как аз бих завършила подобна история.

Книгата е много добра, искрено я препоръчвам.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…