12.4.14

Коприна

2012
Алесандро Барико
Върнете си или ще умра.
„Коприна” е за поредицата от завръщания на един мъж – Ерве Жонкур, страстно желаещ една жена – безименна японка, отиването при която представлява опасност от всякакво естество, и безкрайно обичащ тази – съпругата Елен, която го чака да се върне от всяко пътешествие. „Коприна” е книга за завръщането в себе си, когато светът отвън се разпада на немислимо свръхемоционални части. Това е книга за нежеланата и неочаквана промяна в живота, която обаче неминуемо настъпва, и начините за справяне с нея на различните персонажи.
По същество е кратък текст, който се чете за няколко часа и в неповторимо въздействащ стил разказва за млад търговец на копринени буби, който прави няколко дълги пътешествия от Франция до Япония. Ако желаете да се запознаете със сюжета, в който няма нищо кой знае колко изненадващо, можете да гледате филма, за който чух, че е с прекрасна визия.
Но лично мен книгата остави зашеметена. В този кратък текст, написан уникално като стил, има толкова емоция, че сърцето ти започва да бие с ритмиката на думите. А този ритъм е едновременно бавен и крайно динамичен. Всяко едно еднотипно пътуване до Япония е разказано в 5 изречения, монотонно и спокойно. Но тези фрази представляват поетапното приближаване на главния герой до… какво?
Беше впрочем един от онези хора, които обичат да присъстват на собствени си живот, смятайки за неприсъща всяка амбиция да го живеят.”, пише Барико в началото на книгата за Ерве. И тази лека дистанцираност на главния герой от собствения му живот се запазва до края. Той излиза от монотонността на битието си, за да се върне в нея с още по-голяма сила.
Реално книгата има друг финал, но за мен финалното изречение е единственият надпис, който Ерве избира за един надгробен камък – „Уви”. Това е – уви. Изумителна книга!
С тази книга имам натрапчивото усещане, че не мога да кажа за нея нищо адекватно, защото тя е всичко и нищо едновременно. Затова добавям текста от задната корица, написан от автора:
"Това не е роман. Нито пък разказ. Това е една история. Започва с един мъж, който прекосява света, и завършва с едно езеро, което си стои там във ветровит ден. Мъжът се казва Ерве Жонкур. Езерото – не се знае.
Би могло да се каже, че е любовна история. Но ако беше само това, нямаше да си струва труда да се разказва. Намесват се и желания, и болки, които прекрасно знаеш какво са, но истинско име, за да ги назовеш, така и нямаш. Във всеки случай не е любов. (То е нещо стародавно. Когато нямаш име, за да назовеш нещата, прибягваш до истории. Така става. От векове.)
Всяка история има своя музика. Музиката на тази е бяла. Важно е да се каже, защото бялата музика е странна, понякога те обърква: свири се piano и се танцува adagio. Когато я свирят добре, сякаш слушаш да свири тишината, а онези, които я танцуват божествено, ги гледаш и ти се струват неподвижни. Дяволски трудно нещо е това бялата музика.
Няма много какво друго да се добави. Може би е добре да се поясни, че се отнася за история от ХІХ век – просто колкото никой да не очаква самолети, перални и психоаналитици. Няма ги. Може би друг път."

No comments: