Skip to main content

Центурия. Сто малки романа река

2013
Джорджо Манганели
Според Уикипедия, Центурията е най-малкото подразделение на римския легион от 100 души. В случая с книгата на Манганели това е прекрасно четиво от 100 2-странични текста, всеки от които сам по себе си е една самостоятелна история. Все пак в две страници не се побира роман, но често тези истории са напълно завършени или пък с отворен финал, който дава възможност на свободни интерпретации. Част от тях са напълно повествователни, други звучат силно импресионистично и поради тази причина предизвикват широка палитра от размисли и тълкувания.
„Центурия” не е книга със 100 разказа, които да седнеш и да изчетеш „на екс”, както ми се получи с текстовете на Керет последно, например. Аз лично не можех да чета повече от 2-3 последователно. Но пък си заслужават, различни са и много въздействащи.
Интересното на книгата е, че разказите (романи) нямат имена, а носят номера, под който са подредени. Също така техните герои нямат имена. Герой на всеки един разказ (роман) обикновено е скучен господин, замислен господин, скучаещ призрак, мъж, облечен в сиво или просто неназовано същество. В тези текстове любовта е заместена от рационални ментални преживявания, чувства за ред и контрол, може би малки обърквания, взаимноизгодни споделяния, но никога обич. Всичко е сиво, празно, дори мрачно, обречено и тъжно; но с това стабилно и спокойно излъчване, което обикновено имат хората, живеещи и научили се да не се нуждаят от никого и нищо, дори от себе си.

Много ми хареса представянето на Книжния Жор, където могат да се прочета и откъси от „Две” и „Трийсет и шест”.

Капитал” публикува „Двайсет и пет”.

Мой личен фаворит е „Четирийсет”, който ще публикувам със съкращения:


Между края на неделята и началото на понеделника той започва да разпределя седмицата – замисля рафиниран, сложен план за срещи. Обикновено посвещава понеделника – захлупен ден, понесъл нестабилната тежест на цялата седмица – на някоя от петте си гладки приятелки. Нарича „гладки” онези свои приятелки, които не създават емоционални, сексуални и интелектуални проблеми и които той по всяко време би могъл да спре да вижда, с които никога не му се е случвало да изпадне дори в най-невинна слабост. Гладките приятелки са пет: две страдат от депресия, една я мъчи тревожност, четвъртата е непоправимо празноглава, но пък готова да се смее на шегите му, а петата е относително уравновесена, но излишно образована. … Срядата би искал да задели за една жена, която желае, но не обича, само че не смее да й се обади преди да е уредил четвъртъка с една ненадмината утешителка, вероятно увлечена по него, с която ще може да сподели неизбежните главоболия от предходната среща, както и да приключи тя. Петъкът е мъжки: той има трима приятели, никой от които със специална тежест. … В събота ще се присламчи към някоя сборна компания: обикновено го приемат без да му обръщат внимание, но то не е от антипатия. Това е неговият анонимен ден – стига му да не го карат да танцува. … Чака го неделята, ужасният ден на Бог (да не беше мъртъв), семейството и секса. Именно с оглед на този кух ден той влага толкова труд в седмичното си разписание с единствената старателна цел – да отложи прозрението и самоубийството, както търпеливо прави откак се е родил.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…