2013
Джорджо Манганели
Според Уикипедия, Центурията е
най-малкото подразделение на римския легион от 100 души. В случая с книгата на
Манганели това е прекрасно четиво от 100 2-странични текста, всеки от които
сам по себе си е една самостоятелна история. Все пак в две страници не се
побира роман, но често тези истории са напълно завършени или пък с отворен
финал, който дава възможност на свободни интерпретации. Част от тях са напълно
повествователни, други звучат силно импресионистично и поради тази причина
предизвикват широка палитра от размисли и тълкувания.
„Центурия” не е книга със 100
разказа, които да седнеш и да изчетеш „на екс”, както ми се получи с текстовете
на Керет последно, например. Аз лично не можех да чета повече от 2-3
последователно. Но пък си заслужават, различни са и много въздействащи.
Интересното на книгата е, че
разказите (романи) нямат имена, а носят номера, под който са подредени. Също
така техните герои нямат имена. Герой на всеки един разказ (роман) обикновено е
скучен господин, замислен господин, скучаещ призрак, мъж, облечен в сиво или
просто неназовано същество. В тези текстове любовта е заместена от рационални
ментални преживявания, чувства за ред и контрол, може би малки обърквания,
взаимноизгодни споделяния, но никога обич. Всичко е сиво, празно, дори мрачно,
обречено и тъжно; но с това стабилно и спокойно излъчване, което обикновено
имат хората, живеещи и научили се да не се нуждаят от никого и нищо, дори от
себе си.
Много ми хареса представянето на
Книжния Жор, където могат да се прочета и откъси от „Две” и „Трийсет и шест”.
„Капитал” публикува „Двайсет и
пет”.
Мой личен фаворит е „Четирийсет”,
който ще публикувам със съкращения:
„Между края на неделята и
началото на понеделника той започва да разпределя седмицата – замисля рафиниран,
сложен план за срещи. Обикновено посвещава понеделника – захлупен ден, понесъл
нестабилната тежест на цялата седмица – на някоя от петте си гладки приятелки.
Нарича „гладки” онези свои приятелки, които не създават емоционални, сексуални
и интелектуални проблеми и които той по всяко време би могъл да спре да вижда,
с които никога не му се е случвало да изпадне дори в най-невинна слабост. Гладките
приятелки са пет: две страдат от депресия, една я мъчи тревожност, четвъртата е
непоправимо празноглава, но пък готова да се смее на шегите му, а петата е
относително уравновесена, но излишно образована. … Срядата би искал да задели
за една жена, която желае, но не обича, само че не смее да й се обади преди да
е уредил четвъртъка с една ненадмината утешителка, вероятно увлечена по него, с
която ще може да сподели неизбежните главоболия от предходната среща, както и
да приключи тя. Петъкът е мъжки: той има трима приятели, никой от които със
специална тежест. … В събота ще се присламчи към някоя сборна компания:
обикновено го приемат без да му обръщат внимание, но то не е от антипатия. Това
е неговият анонимен ден – стига му да не го карат да танцува. … Чака го
неделята, ужасният ден на Бог (да не беше мъртъв), семейството и секса. Именно
с оглед на този кух ден той влага толкова труд в седмичното си разписание с
единствената старателна цел – да отложи прозрението и самоубийството, както
търпеливо прави откак се е родил.”