Skip to main content

Центурия. Сто малки романа река

2013
Джорджо Манганели
Според Уикипедия, Центурията е най-малкото подразделение на римския легион от 100 души. В случая с книгата на Манганели това е прекрасно четиво от 100 2-странични текста, всеки от които сам по себе си е една самостоятелна история. Все пак в две страници не се побира роман, но често тези истории са напълно завършени или пък с отворен финал, който дава възможност на свободни интерпретации. Част от тях са напълно повествователни, други звучат силно импресионистично и поради тази причина предизвикват широка палитра от размисли и тълкувания.
„Центурия” не е книга със 100 разказа, които да седнеш и да изчетеш „на екс”, както ми се получи с текстовете на Керет последно, например. Аз лично не можех да чета повече от 2-3 последователно. Но пък си заслужават, различни са и много въздействащи.
Интересното на книгата е, че разказите (романи) нямат имена, а носят номера, под който са подредени. Също така техните герои нямат имена. Герой на всеки един разказ (роман) обикновено е скучен господин, замислен господин, скучаещ призрак, мъж, облечен в сиво или просто неназовано същество. В тези текстове любовта е заместена от рационални ментални преживявания, чувства за ред и контрол, може би малки обърквания, взаимноизгодни споделяния, но никога обич. Всичко е сиво, празно, дори мрачно, обречено и тъжно; но с това стабилно и спокойно излъчване, което обикновено имат хората, живеещи и научили се да не се нуждаят от никого и нищо, дори от себе си.

Много ми хареса представянето на Книжния Жор, където могат да се прочета и откъси от „Две” и „Трийсет и шест”.

Капитал” публикува „Двайсет и пет”.

Мой личен фаворит е „Четирийсет”, който ще публикувам със съкращения:


Между края на неделята и началото на понеделника той започва да разпределя седмицата – замисля рафиниран, сложен план за срещи. Обикновено посвещава понеделника – захлупен ден, понесъл нестабилната тежест на цялата седмица – на някоя от петте си гладки приятелки. Нарича „гладки” онези свои приятелки, които не създават емоционални, сексуални и интелектуални проблеми и които той по всяко време би могъл да спре да вижда, с които никога не му се е случвало да изпадне дори в най-невинна слабост. Гладките приятелки са пет: две страдат от депресия, една я мъчи тревожност, четвъртата е непоправимо празноглава, но пък готова да се смее на шегите му, а петата е относително уравновесена, но излишно образована. … Срядата би искал да задели за една жена, която желае, но не обича, само че не смее да й се обади преди да е уредил четвъртъка с една ненадмината утешителка, вероятно увлечена по него, с която ще може да сподели неизбежните главоболия от предходната среща, както и да приключи тя. Петъкът е мъжки: той има трима приятели, никой от които със специална тежест. … В събота ще се присламчи към някоя сборна компания: обикновено го приемат без да му обръщат внимание, но то не е от антипатия. Това е неговият анонимен ден – стига му да не го карат да танцува. … Чака го неделята, ужасният ден на Бог (да не беше мъртъв), семейството и секса. Именно с оглед на този кух ден той влага толкова труд в седмичното си разписание с единствената старателна цел – да отложи прозрението и самоубийството, както търпеливо прави откак се е родил.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…