Skip to main content

За чуждите носове и личните истини

По принцип дългият нос се асоциира с лъжата, но друго имам предвид в случая – онези носове, които имат навика да се врат, завират или каквото и да е коректното понятие. И, не, нямам предвид любопитството и склонността към клюкарене – има такива хора, те също са в правото си да живеят свободно, упражнявайки хобитата си, сред които и заниманията с чуждите животи. Имам предвид натиска на средата. Но не онази общата, която ни приучава чрез процеса на социализация, че жената е слабо създание, което се жени на възраст, започваща с 2-, а мъжът изкарва парите и ако изневерява, го прави дискретно, и всяка работа е гадна, ама я работя, защото ми трябват пари, и „Под игото” е любимият роман на българите и т.н. Да, този натиск е изключително съществен и оформящ всеки един индивид, подложен на него. Но друго имам предвид и това са хората, с които самите ние избираме да общуваме.
Когато изберем кръга от хора, с които се виждаме по-често или по-рядко, ние го правим, защото те отговарят на някакви наши потребности – да говорим, да пазаруваме, да се наливаме в петък вечер или пък да си разхождаме кучетата заедно. Истинското предизвикателство настъпва, когато човекът, с когото си разхождаш кучето започне да ти дава съвети как да си смениш мирогледа, как да промениш перспективата, от която гледаш на важните неща в живота си, да напуснеш работа или да се разделиш с партньора си. И ако сметнеш, че това е правилно, ок, направи го, започни да живееш по начин, който е правилен за теб и за човека, с когото разхождате заедно кучетата си. Но ако имаш най-малкото съмнение, спри.
Приятелите ни са до нас, за да ни обичат такива, каквито сме, да ни критикуват – понякога с, понякога без право. Те неизбежно ни променят, така както ни променя всичко, което ни докосва по някакъв начин. Но промяната трябва да идва от нас самите, да я искаме и да вярваме в нея. Защото промяна, направена за друг, е загуба на време. Този друг може да не е тук след година или две. Може да остане за цял живот, но може и да си тръгне. И ако стане така, единственият човек, с когото оставаш в малката тъмна стая, наречена душа, си ти самият. Затова ако утре прочетеш тук, че най-хубавото нещо на света е да практикуваш йога, запомни, че това е моята истина, не твоята. Ако случайно се засечем някъде на обща йога вълна, ще се радвам. Но ако дойдеш и ми кажеш, че в оранжевия си йога екип приличам на неуместен портокал, ще те пратя по дяволите, защото моят оранжев йога екип е едно от най-забавните неща, които мога да сложа върху себе си.

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно