Skip to main content

За чуждите носове и личните истини

По принцип дългият нос се асоциира с лъжата, но друго имам предвид в случая – онези носове, които имат навика да се врат, завират или каквото и да е коректното понятие. И, не, нямам предвид любопитството и склонността към клюкарене – има такива хора, те също са в правото си да живеят свободно, упражнявайки хобитата си, сред които и заниманията с чуждите животи. Имам предвид натиска на средата. Но не онази общата, която ни приучава чрез процеса на социализация, че жената е слабо създание, което се жени на възраст, започваща с 2-, а мъжът изкарва парите и ако изневерява, го прави дискретно, и всяка работа е гадна, ама я работя, защото ми трябват пари, и „Под игото” е любимият роман на българите и т.н. Да, този натиск е изключително съществен и оформящ всеки един индивид, подложен на него. Но друго имам предвид и това са хората, с които самите ние избираме да общуваме.
Когато изберем кръга от хора, с които се виждаме по-често или по-рядко, ние го правим, защото те отговарят на някакви наши потребности – да говорим, да пазаруваме, да се наливаме в петък вечер или пък да си разхождаме кучетата заедно. Истинското предизвикателство настъпва, когато човекът, с когото си разхождаш кучето започне да ти дава съвети как да си смениш мирогледа, как да промениш перспективата, от която гледаш на важните неща в живота си, да напуснеш работа или да се разделиш с партньора си. И ако сметнеш, че това е правилно, ок, направи го, започни да живееш по начин, който е правилен за теб и за човека, с когото разхождате заедно кучетата си. Но ако имаш най-малкото съмнение, спри.
Приятелите ни са до нас, за да ни обичат такива, каквито сме, да ни критикуват – понякога с, понякога без право. Те неизбежно ни променят, така както ни променя всичко, което ни докосва по някакъв начин. Но промяната трябва да идва от нас самите, да я искаме и да вярваме в нея. Защото промяна, направена за друг, е загуба на време. Този друг може да не е тук след година или две. Може да остане за цял живот, но може и да си тръгне. И ако стане така, единственият човек, с когото оставаш в малката тъмна стая, наречена душа, си ти самият. Затова ако утре прочетеш тук, че най-хубавото нещо на света е да практикуваш йога, запомни, че това е моята истина, не твоята. Ако случайно се засечем някъде на обща йога вълна, ще се радвам. Но ако дойдеш и ми кажеш, че в оранжевия си йога екип приличам на неуместен портокал, ще те пратя по дяволите, защото моят оранжев йога екип е едно от най-забавните неща, които мога да сложа върху себе си.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…