Skip to main content

Апокалипсис

Напоследък ми се струва, че думата „апокалипсис“ е твърде експлоатирана публично. Тази сутрин я видях отново на един плакат, не помня за какво. Сякаш след Господиновия „Апокалипсис“, който идва в 6 вечерта, стана модерно светът да свършва, личният, общият, всичко да е диаболично, мистично дори, но обречено, Меркурий да е ретрограден, взаимоотношенията да са комплицирани, всекидневието да е фрустриращо, животът да е драма. Да ръкомахаме много, да говорим високо, да използваме ярки цветове за ноктите и устните си, да сме шарматнти или пък да кипим –от здраве, от емоции, от мъдрост (според нашите собствени критерии)... Но всичко да носи ефекта „уау“ – закуската от йогурт с фибри, токчетата, сакото, светският разговор, бурният социален живот, който обаче не пречи да сме безупречни във всичко друго. И всичко да е като за последно. Защото животът е кратък и ние трябва да го изпием като шот с табаско. А след това да загубим сетивността на устната кухина и храносмилателния си тракт – нашият малък вкусов апокалипсис, който води до алкохолен катарзис.
А всъщност е напълно възможно апокалипсисът да е едно много тихо преживяване:
  • когато сред шума от разговорите загубиш представа къде се намираш и кой си и единственото, което усещаш, е как зрителният ти нерв поглъща като приспивателно гледката на точката, в която си се взрял, без да го съзнаваш;
  • когато спреш за миг сред поредицата от забързани действия и осъзнаеш, че мигът е безкраен и нищо няма смисъл, защото винаги ще има утре, задачи и срещи, което само по себе си е обреченост;
  • когато в пристъп на паника или тъга спреш да мислиш и осъзнаваното ти „Аз“ се сведе до една тъмна малка топка, съдъражаща единствено животински инстинсти;
  • когато паднат маските на образованието, стила, походката, дрехите и грима и остане само нещо меко, ранимо и пълно с кръв, което си ти и което само един повей на живота може да превърне в безмълвно и без-мислено струпване на телесни части.

Така че предлагам да го раздаваме малко по-спокойно с всекидневните драми и да се вглеждаме повече в нуждите си, да си даваме повече нежност и разбиране, когато стане плашещо тихо.

И един малък музикален апокалипсис:


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…