26.2.14

Апокалипсис

Напоследък ми се струва, че думата „апокалипсис“ е твърде експлоатирана публично. Тази сутрин я видях отново на един плакат, не помня за какво. Сякаш след Господиновия „Апокалипсис“, който идва в 6 вечерта, стана модерно светът да свършва, личният, общият, всичко да е диаболично, мистично дори, но обречено, Меркурий да е ретрограден, взаимоотношенията да са комплицирани, всекидневието да е фрустриращо, животът да е драма. Да ръкомахаме много, да говорим високо, да използваме ярки цветове за ноктите и устните си, да сме шарматнти или пък да кипим –от здраве, от емоции, от мъдрост (според нашите собствени критерии)... Но всичко да носи ефекта „уау“ – закуската от йогурт с фибри, токчетата, сакото, светският разговор, бурният социален живот, който обаче не пречи да сме безупречни във всичко друго. И всичко да е като за последно. Защото животът е кратък и ние трябва да го изпием като шот с табаско. А след това да загубим сетивността на устната кухина и храносмилателния си тракт – нашият малък вкусов апокалипсис, който води до алкохолен катарзис.
А всъщност е напълно възможно апокалипсисът да е едно много тихо преживяване:
  • когато сред шума от разговорите загубиш представа къде се намираш и кой си и единственото, което усещаш, е как зрителният ти нерв поглъща като приспивателно гледката на точката, в която си се взрял, без да го съзнаваш;
  • когато спреш за миг сред поредицата от забързани действия и осъзнаеш, че мигът е безкраен и нищо няма смисъл, защото винаги ще има утре, задачи и срещи, което само по себе си е обреченост;
  • когато в пристъп на паника или тъга спреш да мислиш и осъзнаваното ти „Аз“ се сведе до една тъмна малка топка, съдъражаща единствено животински инстинсти;
  • когато паднат маските на образованието, стила, походката, дрехите и грима и остане само нещо меко, ранимо и пълно с кръв, което си ти и което само един повей на живота може да превърне в безмълвно и без-мислено струпване на телесни части.

Така че предлагам да го раздаваме малко по-спокойно с всекидневните драми и да се вглеждаме повече в нуждите си, да си даваме повече нежност и разбиране, когато стане плашещо тихо.

И един малък музикален апокалипсис:


4 comments:

Svetla Encheva said...
This comment has been removed by the author.
Svetla Encheva said...

От този пост се сетих за "Спокоен апокалипсис" на Кенет Уайт.

Svetoslava Krasteva said...

Това литературна препоръка ли е? :)

Svetla Encheva said...

Ами не знам как ще ти се види, само казвам, че има и такава книга. Тоест сборник с поезия и есета, подборката е на преводача Николай Кънчев, който е превел и другите неща на автора, които съм чела - "Синият път" и "Големият бряг". Преди 20 и повече години бях луда по Кенет Уайт (още повече, че майка ми и сестра ми решиха, че на 14 години не трябва да чета книга като "Синият път", защото в нея пишело как индианец пърди, и ми я скриха за няколко месеца, което ме направи съвсем запален фен), днес вече не го намирам толкова мой тип, но си струва.