Skip to main content

Апокалипсис

Напоследък ми се струва, че думата „апокалипсис“ е твърде експлоатирана публично. Тази сутрин я видях отново на един плакат, не помня за какво. Сякаш след Господиновия „Апокалипсис“, който идва в 6 вечерта, стана модерно светът да свършва, личният, общият, всичко да е диаболично, мистично дори, но обречено, Меркурий да е ретрограден, взаимоотношенията да са комплицирани, всекидневието да е фрустриращо, животът да е драма. Да ръкомахаме много, да говорим високо, да използваме ярки цветове за ноктите и устните си, да сме шарматнти или пък да кипим –от здраве, от емоции, от мъдрост (според нашите собствени критерии)... Но всичко да носи ефекта „уау“ – закуската от йогурт с фибри, токчетата, сакото, светският разговор, бурният социален живот, който обаче не пречи да сме безупречни във всичко друго. И всичко да е като за последно. Защото животът е кратък и ние трябва да го изпием като шот с табаско. А след това да загубим сетивността на устната кухина и храносмилателния си тракт – нашият малък вкусов апокалипсис, който води до алкохолен катарзис.
А всъщност е напълно възможно апокалипсисът да е едно много тихо преживяване:
  • когато сред шума от разговорите загубиш представа къде се намираш и кой си и единственото, което усещаш, е как зрителният ти нерв поглъща като приспивателно гледката на точката, в която си се взрял, без да го съзнаваш;
  • когато спреш за миг сред поредицата от забързани действия и осъзнаеш, че мигът е безкраен и нищо няма смисъл, защото винаги ще има утре, задачи и срещи, което само по себе си е обреченост;
  • когато в пристъп на паника или тъга спреш да мислиш и осъзнаваното ти „Аз“ се сведе до една тъмна малка топка, съдъражаща единствено животински инстинсти;
  • когато паднат маските на образованието, стила, походката, дрехите и грима и остане само нещо меко, ранимо и пълно с кръв, което си ти и което само един повей на живота може да превърне в безмълвно и без-мислено струпване на телесни части.

Така че предлагам да го раздаваме малко по-спокойно с всекидневните драми и да се вглеждаме повече в нуждите си, да си даваме повече нежност и разбиране, когато стане плашещо тихо.

И един малък музикален апокалипсис:


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…