Skip to main content

Всички онези неща, които не сме си казали

2011
Марк Леви
Най-мразя да пиша негативни коментари. Не че в случая се налага да съм особено негативна. Но тази книга ми беше скучна – повърхностни диалози с псевдосаркастичен хумор, повърхностни персонажи без никаква психологическа дълбочина, но пък с много противоречия в характерите, липса на причинно-следствени връзки в повествованието, като цяло повърхностна история. Романът не е лош, но наистина е много лековат. Главната героиня, която е почти 40-годишна, но за сметка на това сърдита на света и най-вече на баща си аниматорка с поведение на момиче във втората половина от 20-те си години, получава като по чудо втори шанс в любовта, във взаимоотношенията й със същия този баща, абе катарзис отвсякъде. Естествено, това е обрисувано чрез чисто географското повтаряне на едно пътуване от преди почти 20 години – доста елементарен похват. Има леко драматичен и политически ангажиран елемент, тъй като нейната лична история е дълбоко свързана с падането на Берлинската стена. Опитах се някаква символика да намеря с изграждането на стени към другите, към себе си и подобни, но не открих. Ако някой успее, ще ми е любопитно да чуя.
Описанията можеха да са голямата сила на книгата, тъй като действието започва в Ню Йорк, преминава през Монреал, Париж, Берлин и Рим. Но не би – дори описанията са повърхностни и звучат като писани от човек, който или не обича да задълбава в детайлите, или се е запознавал с изброените места чрез Google Earth.
Но тъй като наистина държа да кажа нещо хубаво за книгата, то е: прекрасно четиво, ако имате един-два дни за пълен релакс и намирате, че Никълъс Спаркс ви е твърде драматичен. Това е приятен роман с умерена доза романтика, ако ви е попаднало, но сега 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…