Skip to main content

Защото те обичам

2012
Гийом Мюсо
Прочетох тази книга за по-малко от един ден. Всъщност я започнах снощи малко преди заспиване, а днес в 13:55 я затворих прочетена. А си я купих, защото в петък ми беше обяснено как много ще ми хареса Гийом Мюсо. Излишно е да обяснявам, че дори не го бях чувала. После бях попитана харесва ли ми и аз честно отговорих „Не знам”. Не съм сигурна, че в последните 4-5 години съм чела книга, заради която не трябва да препрочитам, да спирам и да мисля много сериозно, дори да ми е скучно, досадно или просто трудно, да чета на инат. Напоследък, ако книгите ми не са скучни, са най-малкото сложни, изпълнени с алегории, метафори, пълни безсмислици дори, оставящи на въображението на читателя по-голяма част от внушенията, от действието дори.
Е, „Защото те обичам” не е такава книга. И затова ми е ново и странно усещането, че можеш да четеш бързо, за удоволствие и с нетърпение какво става после. Защото в този роман динамиката на действието е много висока. Има отвличания, убийства, отмъщения, драми, болки и т.н. Все неща, които по принцип бих пренебрегнала с обичайното ми високомерие към т.нар. „леки романчета”. Да, не е „тежка” книга, но е приятна и интересна. И тъй като двама от шестимата основни герои са психолози, всъщност има и приятен, не твърде ангажиращ елемент на научнопопулярни обяснения на различни терапевтични практики. Приятен е и фактът, че всяка глава започва с интересна мисъл за живота, като например „Също като орехи сме: трябва да ни счупят, за да видят какви сме” на Халил Джубран. Четейки този роман, се замислих, че понякога не е нужно да четеш „Книга на Еклесиаста”, за да се почувстваш интелектуално обогатен, понякога е хубаво да избереш по-лесния път. Дори и по отношение на четенето.
А по същество за книгата – приятно заплетена история за двама приятели психолози и драмите в техния и в животите на още няколко души. Има си катарзис, опрощение, страдание и всички необходими за динамиката и вълнуващото звучене на повествованието етапи. Поне според мен основното внушение на съдбите, разказани в романа, е мисълта (вдясно), която видях тези дни във фейсбук.
Интересно четиво, препоръчвам.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…