Skip to main content

Разказ за слона на везира

2013
Иво Андрич
Обожавам Иво Андрич и това е факт вече повече от 15 години. Първо беше „Мостът на Дрина”, последно – „Прокълнатият двор”. Между другото, втората е свързана с една от любимите ми български книги – „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева – тъй като и в нея се разказва за съдбата на султанския син Джем. Но както и да е, сега на дневен ред е „Разказ за слона на везира”.
Понякога изпитвам нещо подобно на чувство за литературна вина, тъй като си падам по по-„архаичен” тип текстове, т.е. реализъм, исторически романи, тук-таме нещо психологическо, но писано преди да съм се родила. Нещо съвременните абстракции хич не ме грабват… И почвам да си дудна „Млад човек си, не бива така” и прочее. Но какво да се прави, явно нося пенсионерска душа.
Подариха ми разказите на Андрич за Коледа и с ръка на сърцето твърдя, че който го харесва по принцип, ще остане очарован и от тази книга. Всичко си е типично – има мост („Мостът на Жепа”), има любовна драма („Мара, наложницата на везира”), има много локална психология, особено видима в разказа, дал името на целия сборник. Тук-таме се срещат мотиви от митологията и фолклорните мистификации, появява се дори вампир. Първият разказ „Смърт в Синановото теке” пък е тежка равносметка за един на пръв поглед смислен и изпълнен с добрина живот. Текстовете са много красиви, с прекрасни описания, с добре изградена психология на персонажите, които са типични, местни, ярки. Добре застъпена е темата за патриотизма, но звученето не е шовинистично, а напомнящо за драмата на една разпокъсана от политиката, религията и войните земя. Последният текст в сборника – „Разказът” – пък е разказ за случването на разказите, авторът описва процеса на творене.
С две думи: страхотна книга. Няма да разочарова почитателите на Андрич, а току-виж добавила и нови.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…