Skip to main content

Плодовете на зимата

С възрастта човек става много по-носталгичен, отколкото някога си е представял. Вероятно на 25 носталгията е последното нещо, което може да занимае съзнанието ти, някъде между радостта от живота и еуфорията от всичко в него, което предстои, начело с петък вечер. Нямам намерение да придружавам настоящия пост с песента на Мишо Белчев „Младостта си отива”, в събота сутрин страдам по-често от главоболие, отколкото е прилично да си признавам, така че зрялата възраст и отговорното поведение могат да почакат. Но тази събота сутрин се сетих за дядо, докато белех грейпфрут.

Чувала съм, че той много е обичал този плод, но нямам спомен. Имам много други спомени обаче – как отиваме заедно до библиотеката в Севлиево и чрез него се сдобивам с първата си абонаментна карта, как се разхождаме из пазара и той стига клоните на дърветата с главата си, защото е най-високият човек там, как стои и си приказва с други мъже в градинката край фонтана пред хотела. Фонтана вече го няма, хотелът е реновиран и в градинката никой не може да седи и да си говори. 

Семейната легенда (или пък истина), че дядо ми е позирал за бюст-паметника на един възрожденец. Паметникът е в една градинка до общината в Севлиево, наистина прилича малко. Дядо ми, ръмжащ като мечка през процепа на вратата, за да ме стресне. Винаги успяваше. Промиването на раничка, получена на пързалката, с ракия. За тази ракия цялото семейство събираше сини сливи на градината на баира. Сливовата ракия ми е любима. И гарафата, в която отлежаваше вишновката на терасата. И колелото. В Севлиево има една шега – когато се роди дете, му подаряват две неща – въдица и колело, независимо от пола му. Севлиево бил най-равният град, затова всички там карат колелета. Там за първи път видях жени, каращи велосипеди с подходящи рамки, облечени с поли до коляно или по-дълги. После дойдоха френските филми и модата в София.

Дядо обичал грейпфрути. И се зачудих, ако рестрикциите в доставките са засягали бананите, портокалите и мандарините, дали пък грейпфрутите не са били една особена категория цитруси, доставяни безпроблемно и с никакви ограничения при купуването. Защото нали почти никой не ги обича, особено тези, които са жълти като лимон отвън и розови отвътре. И си представих как в цяло Севлиево само дядо ми обичал грейпфрути, имало колкото си искаш от тях на пазара, той отивал, купувал си и си ядял самодоволно и дори малко аристократично. Така де, простолюдието да се реди на опашки за профаните банани и портокали, той си е имал грейпфрути. И затова купуването и консумацията им не са се запазили в спомените ми като важно събитие. Оказа се, че и за тях се е чакало по опашки и са ги доставяли само около Нова година.

Когато бях малка, вярвах, че бананите растат на боровете в Градската градина в Севлиево. Мисля, че тази ми вяра продължи почти толкова дълго, колкото и вярата ми в Дядо Коледа. Но за второто май разбрах по-рано. За бананите специално е виновен дядо ми, а за Дядо Коледа историята е друга. Когато отивахме за празниците през зимата в Севлиево, той задължително ме извеждаше на разходка в Градската градина. Всъщност и до днес не знам дали се казва Градска градина, защото мисля, че съм чувала да я наричат и Братската могила, вероятно заради паметника на някакви войници на централната алея. Но тази градина е по-отдалечена дори от Боровата горичка, където ходехме да се целим с шишарки в кошчетата, отвъд реката, и много рядко ходехме там.

Но през зимата беше задължително. Споменах, че дядо беше висок и стигаше до клоните на дърветата на пазара. От там ми късаше едни пръчки, нещо като плодни шушулки. Не знам какви са тези дървета, но в двора на офиса ми ги има и цяло лято ги гледам как падат шушулките и няма кой да мине да си набере. Просто никой не идва в този двор.

Та през лятото дядо ми береше пръчки от дърветата на пазара, а през зимата ме водеше да берем банани от боровете в Градската градина. Защото те растяха там. Мисля, че на 9 или 10 години чак прозрях заверата – дядо ми се е редял на опашка, купувал е банани, скривал ги е в торбичка, водел ме е в Градската. Там казваше „Иди се полюлей на онази люлка” или нещо от сорта и тайно е закачал бананите на най-високите клони, които само той можеше да стигне. После аз се появявах и възторжено го карах да ги бере. 

Само една мистерия и до днес си остава неразгадана и за съжаление от много, много време няма кой да ми даде отговора. Между боровете винаги имаше една или две пейки и пред тях винаги имаше почернели обелки от банани. И до днес се чудя възможно ли е някой да е ходил да яде там, на пейка между боровете, банани през зимата или дядо е бил толкова предвидлив за детайлите, че е ходел седмица по-рано да разпръсне корите като доказателство, че тези плодове просто си растат там и хората ги берат и ядат на място. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…