Плодовете на зимата

С възрастта човек става много по-носталгичен, отколкото някога си е представял. Вероятно на 25 носталгията е последното нещо, което може да занимае съзнанието ти, някъде между радостта от живота и еуфорията от всичко в него, което предстои, начело с петък вечер. Нямам намерение да придружавам настоящия пост с песента на Мишо Белчев „Младостта си отива”, в събота сутрин страдам по-често от главоболие, отколкото е прилично да си признавам, така че зрялата възраст и отговорното поведение могат да почакат. Но тази събота сутрин се сетих за дядо, докато белех грейпфрут.

Чувала съм, че той много е обичал този плод, но нямам спомен. Имам много други спомени обаче – как отиваме заедно до библиотеката в Севлиево и чрез него се сдобивам с първата си абонаментна карта, как се разхождаме из пазара и той стига клоните на дърветата с главата си, защото е най-високият човек там, как стои и си приказва с други мъже в градинката край фонтана пред хотела. Фонтана вече го няма, хотелът е реновиран и в градинката никой не може да седи и да си говори. 

Семейната легенда (или пък истина), че дядо ми е позирал за бюст-паметника на един възрожденец. Паметникът е в една градинка до общината в Севлиево, наистина прилича малко. Дядо ми, ръмжащ като мечка през процепа на вратата, за да ме стресне. Винаги успяваше. Промиването на раничка, получена на пързалката, с ракия. За тази ракия цялото семейство събираше сини сливи на градината на баира. Сливовата ракия ми е любима. И гарафата, в която отлежаваше вишновката на терасата. И колелото. В Севлиево има една шега – когато се роди дете, му подаряват две неща – въдица и колело, независимо от пола му. Севлиево бил най-равният град, затова всички там карат колелета. Там за първи път видях жени, каращи велосипеди с подходящи рамки, облечени с поли до коляно или по-дълги. После дойдоха френските филми и модата в София.

Дядо обичал грейпфрути. И се зачудих, ако рестрикциите в доставките са засягали бананите, портокалите и мандарините, дали пък грейпфрутите не са били една особена категория цитруси, доставяни безпроблемно и с никакви ограничения при купуването. Защото нали почти никой не ги обича, особено тези, които са жълти като лимон отвън и розови отвътре. И си представих как в цяло Севлиево само дядо ми обичал грейпфрути, имало колкото си искаш от тях на пазара, той отивал, купувал си и си ядял самодоволно и дори малко аристократично. Така де, простолюдието да се реди на опашки за профаните банани и портокали, той си е имал грейпфрути. И затова купуването и консумацията им не са се запазили в спомените ми като важно събитие. Оказа се, че и за тях се е чакало по опашки и са ги доставяли само около Нова година.

Когато бях малка, вярвах, че бананите растат на боровете в Градската градина в Севлиево. Мисля, че тази ми вяра продължи почти толкова дълго, колкото и вярата ми в Дядо Коледа. Но за второто май разбрах по-рано. За бананите специално е виновен дядо ми, а за Дядо Коледа историята е друга. Когато отивахме за празниците през зимата в Севлиево, той задължително ме извеждаше на разходка в Градската градина. Всъщност и до днес не знам дали се казва Градска градина, защото мисля, че съм чувала да я наричат и Братската могила, вероятно заради паметника на някакви войници на централната алея. Но тази градина е по-отдалечена дори от Боровата горичка, където ходехме да се целим с шишарки в кошчетата, отвъд реката, и много рядко ходехме там.

Но през зимата беше задължително. Споменах, че дядо беше висок и стигаше до клоните на дърветата на пазара. От там ми късаше едни пръчки, нещо като плодни шушулки. Не знам какви са тези дървета, но в двора на офиса ми ги има и цяло лято ги гледам как падат шушулките и няма кой да мине да си набере. Просто никой не идва в този двор.

Та през лятото дядо ми береше пръчки от дърветата на пазара, а през зимата ме водеше да берем банани от боровете в Градската градина. Защото те растяха там. Мисля, че на 9 или 10 години чак прозрях заверата – дядо ми се е редял на опашка, купувал е банани, скривал ги е в торбичка, водел ме е в Градската. Там казваше „Иди се полюлей на онази люлка” или нещо от сорта и тайно е закачал бананите на най-високите клони, които само той можеше да стигне. После аз се появявах и възторжено го карах да ги бере. 

Само една мистерия и до днес си остава неразгадана и за съжаление от много, много време няма кой да ми даде отговора. Между боровете винаги имаше една или две пейки и пред тях винаги имаше почернели обелки от банани. И до днес се чудя възможно ли е някой да е ходил да яде там, на пейка между боровете, банани през зимата или дядо е бил толкова предвидлив за детайлите, че е ходел седмица по-рано да разпръсне корите като доказателство, че тези плодове просто си растат там и хората ги берат и ядат на място.