Skip to main content

Благодаря!

Днес е Международният ден на думата „Благодаря”. Хората, които ме познават, знаят, че това е една от любимите ми думи. Просто защото вярвам, че когато чувстваш нещо, е добре да го споделиш, особено ако има „виновник” за емоцията. А благодарността е хубаво чувство. И не само благодарността от задържаната врата, от направената услуга или просто от приятния разговор.
Някъде около последния ми рожден ден мислех да напиша пост на тема за какво от последната една година от живота си съм благодарна. Темата е все така актуална, времето продължава да си тече, една година преди четири месеца или една година сега – все толкова много задържани врати, направени услуги, приятни разговори…
Но последната не една, не две, а малко повече години от живота ми са толкова различни, вълнуващи и коя от коя по(изтощаващо)-интересни, че става все по-безпочвено да кажеш „Благодаря на приятелите за онзи купон!” или „Благодаря ти, мило, че ме заведе на почивка в Турция!” Не са вече купоните, почивките и повърхностните усмивки това, което ти е приоритетно и за което си заслужава да благодариш.
Аз знам за какво искам да благодаря и се старая да го правя при всяка възможност. Благодаря за всеки случай и на всеки човек, успял да ме изкара от кръга ми на комфорт; на всеки приятел или познат, накарал ме да разбия всекидневната си рутина; за всяка ситуация, в която ми е било трудно и съм била на косъм да се откажа, но след това удовлетворението е било неописуемо. Благодаря за всяка провокация (в добрия смисъл на думата), накарала ме да видя сама себе си в непозната светлина. Благодаря за всяка смяна на гледната точка и за всяка успешна възможност да повървя в чужди обувки.



И все пак една по-простичка благодарност – за слънцето и музиката. Защото през последната година имаше още повече слънце и още повече музика, които споделях с любимите си хора.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…