Skip to main content

За връзките и хората

Замислих се колко пъти през последните няколко години съм казвала „Трудно е” по повод взаимоотношенията ми с някого. Винаги е ставало дума за хора, които обичам и на които държа. Защото не е трудно да спреш да общуваш с някого, който не те обогатява, не те кара да се усмихваш, не те замисля или просто не ти липсва, когато не е край теб. Другото – обогатяването, усмихването, замислянето и липсата – се случва, когато срещнеш онази особена категория хора, които чувстваш като твоя порода.

Но защо да е трудно? Нали уж това е, за което живеем в качеството ни на социални или не-знам-какви животни? Да споделяме, да споделяме живота си, себе си дори? И размишлявайки над тези жизнено важни въпроси като човек, който не ходи на работа и не довършва дисертация, стигнах до един милион заключения. Някои ги забравих на мига, което само доказва тяхната значимост за мирогледа ми. Други продължават да ме човъркат. Но в резюме изводът ми е: по принцип не е трудно да бъдеш нечий приятел или любим. По дефиниция за това сме създадени (извън социопатите и серийните убийци).

Трудно е да нямаш прекалени очаквания към другия.
Трудно е да не изискваш повече, отколкото човекът до теб може да ти даде.
Трудно е да не очакваш той да е твое копие и във всяка ситуация и при всяко твое желание да кима с благата усмивка на йога гуру в дълбок медитативен транс.
Трудно е да си готов да даваш за сметка и дори над взетото от теб.
Трудно е да запазиш себе си, да не се променяш, да си все същата индивидуалност, която си бил, чиста и неопетнена от срещата с другия аз.
Трудно е да не забравяш всички обещания, които си дал на себе си при провала на предишните си взаимоотношения.
Трудно е да изграждат дисциплина, когато става дума за чувства.

Но е нужно. Ако искаш да си ти, независимо кого си срещнал по пътя си, и ако искаш този път и всичките срещи по него да те обогатяват, а не да те променят до неузнаваемост.
„The best index to a person's character is how he treats people who can't do him any good, and how he treats people who can't fight back.” (Abigail Van Buren)
От приятелството, от обичта се печели, но без да са ясни мерните единици на печалбата. И не се пристъпва в тези отношения с предварителна план-сметка за баланса, данъците, инвестициите и оборота. Затова е трудно. Но пък затова е толкова хубаво, когато обичаш с всяко дихание. И обичаш не само мама и татко или гаджето, а обичаш хора, които виждаш рядко, но знаеш, че си важен за тях; обичаш хора, с които можеш да пиеш чай в мълчание с часове; обичаш хора, които са твоята пълна противоположност, но те карат да се смееш като дете, като слънце.


Това е първият подобен пост в този блог от много години насам. И ми достави огромно удоволствие да го напиша. Така че може да има и други подобни. Кой знае… Без планове.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…