„Любовта е причастие и трябва да се приема на
колене, а Domine, non sum dingus трябва да бъде на
устните и в сърцата на тези, които я приемат.”
2009 г.
Оскар Уайлд
Имах някакви очаквания към книгата, защото знаех, че
това са писма, писани от Оскар Уайлд в затвора, докато излежава присъда,
дължаща се на връзката му с лорд Алфред Дъглас-Бози. И тъй като в моите представи
всичко, писано от Уайлд, е прекрасно, въздействащо и изпълнено с дълбок смисъл,
хванах книгата и заминах на море.
Извод 1 – Това е една от най-неподходящите книги за
четене на море. Донякъде обяснявам грешката си с факта, че преди години
прочетох „Портретът на Дориан Грей” именно по едно морско време. Но De Profundis не е
художествена проза, това е лична изповед. А личността и творчеството на един
човек, колкото и да са свързани и взаимнозависими, всъщност са две съвсем
различни неща.
Извод 2 – Продължението от Извод 1 е, че ако обожаваш
литературата на един човек, не е задължително да обожаваш и човека. De Profundis показва Уайлд като слаб, отхвърлен и нещастен мъж,
който не е намерил сили в продължение на години да реши един проблем в лични си
живот, не е успял да пререже връзка, която е осъзнавал, че го съсипва.
Извод 3 – И все пак книгата си заслужава. В нея
прозира добре познатата мъдрост на Уайлд, прекарана през призмата на разбитото
сърце, банкрута и тоталното страдание. Може би не бях достатъчно толерантна,
четейки я. Може би забравих, че и гениите вероятно са хора и страданието
парализира и тях.
„Боговете са странни. Превръщат в инструменти на
нашето наказание не само пороците ни. Погубват ни с помощта на това в нас,
което е добро, нежно, човешко, обично.”
Така и не прочетох есето „Душата на човек при
социализма”, включено в книгата. Този аспект от творчеството на Уайлд вече щеше
да ми дойде в повече.