Skip to main content

De Profundis. Глас от бездната

„Любовта е причастие и трябва да се приема на колене, а Domine, non sum dingus трябва да бъде на устните и в сърцата на тези, които я приемат.”

2009 г.
Оскар Уайлд
Имах някакви очаквания към книгата, защото знаех, че това са писма, писани от Оскар Уайлд в затвора, докато излежава присъда, дължаща се на връзката му с лорд Алфред Дъглас-Бози. И тъй като в моите представи всичко, писано от Уайлд, е прекрасно, въздействащо и изпълнено с дълбок смисъл, хванах книгата и заминах на море.

Извод 1 – Това е една от най-неподходящите книги за четене на море. Донякъде обяснявам грешката си с факта, че преди години прочетох „Портретът на Дориан Грей” именно по едно морско време. Но De Profundis не е художествена проза, това е лична изповед. А личността и творчеството на един човек, колкото и да са свързани и взаимнозависими, всъщност са две съвсем различни неща.

Извод 2 – Продължението от Извод 1 е, че ако обожаваш литературата на един човек, не е задължително да обожаваш и човека. De Profundis показва Уайлд като слаб, отхвърлен и нещастен мъж, който не е намерил сили в продължение на години да реши един проблем в лични си живот, не е успял да пререже връзка, която е осъзнавал, че го съсипва.

Извод 3 – И все пак книгата си заслужава. В нея прозира добре познатата мъдрост на Уайлд, прекарана през призмата на разбитото сърце, банкрута и тоталното страдание. Може би не бях достатъчно толерантна, четейки я. Може би забравих, че и гениите вероятно са хора и страданието парализира и тях.

„Боговете са странни. Превръщат в инструменти на нашето наказание не само пороците ни. Погубват ни с помощта на това в нас, което е добро, нежно, човешко, обично.”


Така и не прочетох есето „Душата на човек при социализма”, включено в книгата. Този аспект от творчеството на Уайлд вече щеше да ми дойде в повече. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…