Skip to main content

De Profundis. Глас от бездната

„Любовта е причастие и трябва да се приема на колене, а Domine, non sum dingus трябва да бъде на устните и в сърцата на тези, които я приемат.”

2009 г.
Оскар Уайлд
Имах някакви очаквания към книгата, защото знаех, че това са писма, писани от Оскар Уайлд в затвора, докато излежава присъда, дължаща се на връзката му с лорд Алфред Дъглас-Бози. И тъй като в моите представи всичко, писано от Уайлд, е прекрасно, въздействащо и изпълнено с дълбок смисъл, хванах книгата и заминах на море.

Извод 1 – Това е една от най-неподходящите книги за четене на море. Донякъде обяснявам грешката си с факта, че преди години прочетох „Портретът на Дориан Грей” именно по едно морско време. Но De Profundis не е художествена проза, това е лична изповед. А личността и творчеството на един човек, колкото и да са свързани и взаимнозависими, всъщност са две съвсем различни неща.

Извод 2 – Продължението от Извод 1 е, че ако обожаваш литературата на един човек, не е задължително да обожаваш и човека. De Profundis показва Уайлд като слаб, отхвърлен и нещастен мъж, който не е намерил сили в продължение на години да реши един проблем в лични си живот, не е успял да пререже връзка, която е осъзнавал, че го съсипва.

Извод 3 – И все пак книгата си заслужава. В нея прозира добре познатата мъдрост на Уайлд, прекарана през призмата на разбитото сърце, банкрута и тоталното страдание. Може би не бях достатъчно толерантна, четейки я. Може би забравих, че и гениите вероятно са хора и страданието парализира и тях.

„Боговете са странни. Превръщат в инструменти на нашето наказание не само пороците ни. Погубват ни с помощта на това в нас, което е добро, нежно, човешко, обично.”


Така и не прочетох есето „Душата на човек при социализма”, включено в книгата. Този аспект от творчеството на Уайлд вече щеше да ми дойде в повече. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…