2010
Етгар Керет
Хубава книга, много приятна. Всъщност
ме грабна още с първия си „разказ“ – „Пристъп на астма". 13 изречения, които
описват точно и ясно смисъла на думите, каква е тяхната тежест и как, ако са
добре премислени и оценени, значат ужасно много. Не, всъщност още предговорът,
написан от самия Керет, ме грабна с откровения си и дори нецензурен език. Обичам
текстове, на които псувните не им стоят маниерно пришити, а естествени.
Сборникът съдържа около 40 разказа,
които, въпреки спорадично фантастичното или просто смахнатото си звучене, много
ми допаднаха. В голяма част от тях действието се развива в армията. Голяма част
от тях, в това число и най-дългият, се занимават с темата за самоубийството. Повечето
са мрачни. Всъщност този, на който е кръстен сборникът, е най-позитивният –
шофьор на автобус, който не прави компромиси с графика си, но веднъж се смилява
над закъснял младеж, гонещ любовта. Но и тук не се надявайте на хепиенд, такъв
при Керет няма. Просто щастието е във всички смахнати, абсурдни и понякога
влудяващи случки от всекидневието ни. Защото те дните са си просто такива, ние трябва да
си ги живеем, пък да става каквото ще. Или най-много да се откажем и да
открием, че на оня свят има специално място само за самоубийци, където готините
мацки, споминали се без видими белези, ги наричат Жулиети.
Любимият ми разказ – „Нищо“ с
първо изречение „Тя обичаше един мъж, направен от нищо.“ Всяка дума на Керет е
точно на мястото си и няма нито една излишна. Всъщност те са толкова малко, че
сякаш си изпил оптималната доза радост/мъка/болка/разкаяние/съмнение или друго
чувство, с неговия текст. По-голямо количество би убило ефекта.