Skip to main content

В защита на пещерния човек

Ходих на театър. Познаващите ме знаят, че не си падам много по тази форма на допир с изкуство, която изисква заковаването ми на един стол в продължение на поне час и половина без възможността да стана, да се разтъпча или пък да отида до тоалетната за разнообразие. Но както и да е, за друго иде реч.
В защита на пещерния човек“ е типична комедия. На билетите тържествено пише „Истерично смешно!“ и вероятно е така, защото 99.5% от залата се заливаше от смях. Останалите 0.5% бяха едно дете, което беше заспало на предния ред, аз и човека, с когото бях, на които ни се спеше повече, отколкото ни вълнуваха разсъждения в стил мъжки вариант на Cosmopolitan.

От постановката разбрах няколко неща, за които дори не подозирах: 
                всички жени смятат, че всички мъже са задници;
   всички жени са оперирани от логика, чувство за мярка при пазаруването и елементарна способност да водят безскандален диалог;
                всички мъже живеят, за да си хвърлят бельото на пода...
И т.н. факти и разсъждения в стилистиката на „Женени с деца“ и „Двама мъже и половина“. Ако си падате по такъв тип комедии, постановката е точно за вас.
Това, че на мен не ми хареса, не означава, че не е приятно написана и че актьорската игра не е съвсем подходяща за подобен спектакъл – stand-up comedy с централна тема „Мъжете са от Марс, жените – от Венера и ако приемем, че сме различни по природа, ще ни е по-лесно да се обичаме“.
Димитър Бакалов, който е защитника на пещерния човек на сцената, се справя добре, въпреки че според мен на моменти е малко дървен. Но пък му лепва добре ролята, в която влиза. А и се усеща искреност. Което е важно за въздействието все пак.
И за финал – китайският ресторант на „Славянска беседа“ бил все така добър, като преди 5-6 години, което е важно, когато театърът е „Сълза и смях“. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…