Skip to main content

В защита на пещерния човек

Ходих на театър. Познаващите ме знаят, че не си падам много по тази форма на допир с изкуство, която изисква заковаването ми на един стол в продължение на поне час и половина без възможността да стана, да се разтъпча или пък да отида до тоалетната за разнообразие. Но както и да е, за друго иде реч.
В защита на пещерния човек“ е типична комедия. На билетите тържествено пише „Истерично смешно!“ и вероятно е така, защото 99.5% от залата се заливаше от смях. Останалите 0.5% бяха едно дете, което беше заспало на предния ред, аз и човека, с когото бях, на които ни се спеше повече, отколкото ни вълнуваха разсъждения в стил мъжки вариант на Cosmopolitan.

От постановката разбрах няколко неща, за които дори не подозирах: 
                всички жени смятат, че всички мъже са задници;
   всички жени са оперирани от логика, чувство за мярка при пазаруването и елементарна способност да водят безскандален диалог;
                всички мъже живеят, за да си хвърлят бельото на пода...
И т.н. факти и разсъждения в стилистиката на „Женени с деца“ и „Двама мъже и половина“. Ако си падате по такъв тип комедии, постановката е точно за вас.
Това, че на мен не ми хареса, не означава, че не е приятно написана и че актьорската игра не е съвсем подходяща за подобен спектакъл – stand-up comedy с централна тема „Мъжете са от Марс, жените – от Венера и ако приемем, че сме различни по природа, ще ни е по-лесно да се обичаме“.
Димитър Бакалов, който е защитника на пещерния човек на сцената, се справя добре, въпреки че според мен на моменти е малко дървен. Но пък му лепва добре ролята, в която влиза. А и се усеща искреност. Което е важно за въздействието все пак.
И за финал – китайският ресторант на „Славянска беседа“ бил все така добър, като преди 5-6 години, което е важно, когато театърът е „Сълза и смях“. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…