Събрани на летището, върху което
сипе пламък
и ни събаря слънцето и в пот ни
дави -
отдавна трябваше да отлетим оттук
и да се махнем...
Но самолетът закъснява, самолетът
закъснява.
Да бяха се показали поне в
запаления въздух
излъсканите му крила - да знаем,
че го има.
Разгърдил черния си фрак,
напразно гарванът се бъхти
да изкопае дупка, през която той
да мине.
Промиваме червата си с кафе и
чоплим новините.
И шоколада се топи - децата
плачат със сълзи кафяви.
Изпратихме Дадал и неговия син
Икар, но никой
не се е върнал да ни каже за
какво се бави.
Обади се отнякъде пилота, само за
да обещае,
че ни очаква друг живот - и
повече не чухме.
И си представяме сега, политнали
към рая,
как нашите души се спускат с бели
парашути.
В съседните летища, от които ни
разделят мрежи,
излитат всеки миг - небето ще
съборят...
А ние късаме билетите, докрай
изгубили надежда,
и чакаме нощта - като добичета покорни.
Навярно ще пристигне той и както
ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата
му приведени...
Но мене няма да ме има - моята
глава тогава
ще бъде къща на щурците с
камъчета обзаведена.
(Борис Христов, "Самолетът закъснява")