Skip to main content

Доброжелателните

2009 г.
Джонатан Лител
Отговорно мога да заявя, че това е книгата, заради и след която не мога да започна друго четиво вече почти три месеца. Това е най-зловещо въздействащият текст, попадал ми от повече от 10 години. „Благодарение“ на „Доброжелателните“ сънувах кошмари, не спах и рових в гугъл по темата за Втората световна война много повече, отколкото дългогодишният ми интерес по темата ме е подтиквал досега.
Не четете тази книга, ако:
  - имате слаби нерви и лесно се впечатлявате от изключително натуралистични описания на всякаква форма на насилие, лудост, убийства, включително масови, секс, включително „нестандартен“ (след тази книга вече се питам какво са стандартите по принцип) и т.н.
    - не сте заредени с цялото търпение на света, което би ви помогнало да проследите в десетки страници детайлни описания на разговори между нацистки командири или дислокация на военни поделения;
     - не сте склонни да възприемете или поне да приемете съществуването на различна от вашата гледна точка по много, много въпроси – обич, изневяра, отнемане на човешки живот, смисъл на живота, смисъл на всичко.
В интернет има достатъчно информация за „Доброжелателните“, затова в резюме – оформена е като биографичен разказ на Максимилиан Ауе, немски офицер, участвал активно в геноцида над евреите, обсадата над Сталинград, преживял всичко, включително бомбардировките над Берлин и разказващ от позицията на възрастен индустриалец, живеещ под фалшива самоличност десетилетия след войната.
Все още не мога да си представя що за човек може да напише подобен роман, структуриран в части, отговарящи по име и като звучене на барокови музикални форми. Защото не съм сигурна що за човек би могъл да прочете и разбере изцяло подобен текст, който е изумително многопластов. Започнах да чета „Доброжелателните“ заради темата за геноцида. Приключих я с мисли за любовта. Или по-точно с въпроси и съмнения какво е любов и какви форми може да приема.
На моменти романът за мен беше отегчителен, на моменти – прекалено груб и вулгарен, което е учудващо за читател като мен, принципно понасям всичко. Финалните две части са шизофренно хаотични, дори халюциногенни. И не е ясно халюцинациите в главата на четящия ли са, на пишещия или на героя. Или пък са абсолютната истина. И къде е истината.
Изумително е как всяка от частите на романа има действително различно звучене, точно като музикална творба. И това звучене е в перфектен синхрон с етапа, на който се намира действието. Симптоматичен пример е възстановяването на главния герой Ауе след мозъчна травма, получена в Сталинград. Убедена съм, че след нея той е различен човек, има различно поведение. Но това се усеща на емоционално ниво, като въздействие, наложено от заряда на текста, не и от думите, които го изграждат.
Този роман диша. Той е животно, което е скрито в мрака и дебне. И това животно ме плаши. Защото е във всеки един от нас.
Ревю в Книголандия.
Интервю с преводача Георги Ангелов.
Ако романът се чете с любопитство и без задълбочаване в зловещите/емоционалните/вулгарните му страни, то има няколко много интересни насоки за допълнително проучване, които лично аз препоръчвам:
      -   биографията на нацистките лидери;
    -  митът за Доброжелателните, от който е заимствано и заглавието, и според мен основната насока в сюжета;
      -  бароковата музика.
Успех!

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…