Skip to main content

Доброжелателните

2009 г.
Джонатан Лител
Отговорно мога да заявя, че това е книгата, заради и след която не мога да започна друго четиво вече почти три месеца. Това е най-зловещо въздействащият текст, попадал ми от повече от 10 години. „Благодарение“ на „Доброжелателните“ сънувах кошмари, не спах и рових в гугъл по темата за Втората световна война много повече, отколкото дългогодишният ми интерес по темата ме е подтиквал досега.
Не четете тази книга, ако:
  - имате слаби нерви и лесно се впечатлявате от изключително натуралистични описания на всякаква форма на насилие, лудост, убийства, включително масови, секс, включително „нестандартен“ (след тази книга вече се питам какво са стандартите по принцип) и т.н.
    - не сте заредени с цялото търпение на света, което би ви помогнало да проследите в десетки страници детайлни описания на разговори между нацистки командири или дислокация на военни поделения;
     - не сте склонни да възприемете или поне да приемете съществуването на различна от вашата гледна точка по много, много въпроси – обич, изневяра, отнемане на човешки живот, смисъл на живота, смисъл на всичко.
В интернет има достатъчно информация за „Доброжелателните“, затова в резюме – оформена е като биографичен разказ на Максимилиан Ауе, немски офицер, участвал активно в геноцида над евреите, обсадата над Сталинград, преживял всичко, включително бомбардировките над Берлин и разказващ от позицията на възрастен индустриалец, живеещ под фалшива самоличност десетилетия след войната.
Все още не мога да си представя що за човек може да напише подобен роман, структуриран в части, отговарящи по име и като звучене на барокови музикални форми. Защото не съм сигурна що за човек би могъл да прочете и разбере изцяло подобен текст, който е изумително многопластов. Започнах да чета „Доброжелателните“ заради темата за геноцида. Приключих я с мисли за любовта. Или по-точно с въпроси и съмнения какво е любов и какви форми може да приема.
На моменти романът за мен беше отегчителен, на моменти – прекалено груб и вулгарен, което е учудващо за читател като мен, принципно понасям всичко. Финалните две части са шизофренно хаотични, дори халюциногенни. И не е ясно халюцинациите в главата на четящия ли са, на пишещия или на героя. Или пък са абсолютната истина. И къде е истината.
Изумително е как всяка от частите на романа има действително различно звучене, точно като музикална творба. И това звучене е в перфектен синхрон с етапа, на който се намира действието. Симптоматичен пример е възстановяването на главния герой Ауе след мозъчна травма, получена в Сталинград. Убедена съм, че след нея той е различен човек, има различно поведение. Но това се усеща на емоционално ниво, като въздействие, наложено от заряда на текста, не и от думите, които го изграждат.
Този роман диша. Той е животно, което е скрито в мрака и дебне. И това животно ме плаши. Защото е във всеки един от нас.
Ревю в Книголандия.
Интервю с преводача Георги Ангелов.
Ако романът се чете с любопитство и без задълбочаване в зловещите/емоционалните/вулгарните му страни, то има няколко много интересни насоки за допълнително проучване, които лично аз препоръчвам:
      -   биографията на нацистките лидери;
    -  митът за Доброжелателните, от който е заимствано и заглавието, и според мен основната насока в сюжета;
      -  бароковата музика.
Успех!

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…