8.8.13

Доброжелателните

2009 г.
Джонатан Лител
Отговорно мога да заявя, че това е книгата, заради и след която не мога да започна друго четиво вече почти три месеца. Това е най-зловещо въздействащият текст, попадал ми от повече от 10 години. „Благодарение“ на „Доброжелателните“ сънувах кошмари, не спах и рових в гугъл по темата за Втората световна война много повече, отколкото дългогодишният ми интерес по темата ме е подтиквал досега.
Не четете тази книга, ако:
  - имате слаби нерви и лесно се впечатлявате от изключително натуралистични описания на всякаква форма на насилие, лудост, убийства, включително масови, секс, включително „нестандартен“ (след тази книга вече се питам какво са стандартите по принцип) и т.н.
    - не сте заредени с цялото търпение на света, което би ви помогнало да проследите в десетки страници детайлни описания на разговори между нацистки командири или дислокация на военни поделения;
     - не сте склонни да възприемете или поне да приемете съществуването на различна от вашата гледна точка по много, много въпроси – обич, изневяра, отнемане на човешки живот, смисъл на живота, смисъл на всичко.
В интернет има достатъчно информация за „Доброжелателните“, затова в резюме – оформена е като биографичен разказ на Максимилиан Ауе, немски офицер, участвал активно в геноцида над евреите, обсадата над Сталинград, преживял всичко, включително бомбардировките над Берлин и разказващ от позицията на възрастен индустриалец, живеещ под фалшива самоличност десетилетия след войната.
Все още не мога да си представя що за човек може да напише подобен роман, структуриран в части, отговарящи по име и като звучене на барокови музикални форми. Защото не съм сигурна що за човек би могъл да прочете и разбере изцяло подобен текст, който е изумително многопластов. Започнах да чета „Доброжелателните“ заради темата за геноцида. Приключих я с мисли за любовта. Или по-точно с въпроси и съмнения какво е любов и какви форми може да приема.
На моменти романът за мен беше отегчителен, на моменти – прекалено груб и вулгарен, което е учудващо за читател като мен, принципно понасям всичко. Финалните две части са шизофренно хаотични, дори халюциногенни. И не е ясно халюцинациите в главата на четящия ли са, на пишещия или на героя. Или пък са абсолютната истина. И къде е истината.
Изумително е как всяка от частите на романа има действително различно звучене, точно като музикална творба. И това звучене е в перфектен синхрон с етапа, на който се намира действието. Симптоматичен пример е възстановяването на главния герой Ауе след мозъчна травма, получена в Сталинград. Убедена съм, че след нея той е различен човек, има различно поведение. Но това се усеща на емоционално ниво, като въздействие, наложено от заряда на текста, не и от думите, които го изграждат.
Този роман диша. Той е животно, което е скрито в мрака и дебне. И това животно ме плаши. Защото е във всеки един от нас.
Ревю в Книголандия.
Интервю с преводача Георги Ангелов.
Ако романът се чете с любопитство и без задълбочаване в зловещите/емоционалните/вулгарните му страни, то има няколко много интересни насоки за допълнително проучване, които лично аз препоръчвам:
      -   биографията на нацистките лидери;
    -  митът за Доброжелателните, от който е заимствано и заглавието, и според мен основната насока в сюжета;
      -  бароковата музика.
Успех!

No comments: