Skip to main content

Книжки

Няколко хубави книги, които прочетох още през зимата, но така и не ми остана време да напиша няколко думи за тях:

"Денят на трифидите", Джон Уиндъм - тадам! Първата ми фантастика. Или фентъзи. Или каквото и да се води. Благодаря на двамата любими ми младежи, които ми я препоръчаха, вече не съм толкова скептична към книгите от тази жанрова група. Всъщност книгата е много интересна, с приятна философия за ценностните основи, върху които се изгражда едно общество. Сюжетът е почти постапокалиптичен, но е лишен от съвременната мелодрама по темата. Все пак тази книга е писана преди повече от 60 години, така че носи всички белези на добре написаната основа, върху която стъпват всички пост- постапокалиптични писания. А ако се чудите какво са трифидите - едни растения, които са твърде умни, твърде жестоки и, разбира се, човешкият род е в опасност.

"Непосилната лекота на битието", Милан Кундера - всъщност я препрочитах през зимата. Нямах спомен от предишното й четене, само, че беше прекрасна. Е, на второ четене - прекрасна е. Тогава карах курс по творческо писане при Ани Илков и той разказа, че на литературния фестивал в Кьол през 1984 г. са били представени четири знакови книги: "Непосилната лекота на битието", "Името на розата" на Еко, "Хазарски речник" на Павич и... четвъртата я забравих.

"Прокълнатият двор", Иво Андрич - това е кратка повест, мисля, не е преиздавана скоро. Прекрасна пространствена метафора за смесването на националности и национални особености на Балканите. Прокълнатият двор е един турски затвор, където има турци, сърби, българи, гърци и т.н. Интересна е връзката на повестта със "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева.

И трите книги са за препоръчване, а са и много различни. Така че enjoy!

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…