Skip to main content

Роман на годината


Снощи Национален дарителски фонд „13 века България“ връчи наградата си Български роман на годината. Излишно е да казвам, че съм безкрайно щастлива, че именно „Физикана тъгата“ на Георги Господинов взе наградата. Лично за мен това е една от книгите, маркирали литературната ми 2012-а година.
Реших да се поровя малко повече за конкурса и попаднах на едно от най-бесните хейтърски четива, които съм срещала напоследък. Бях изумена колко негативизъм може да бъде изсипан за нещо, което по същество е много позитивно. Защото дори когато съм се сблъсквала с откровени литературни боклуци, съм запазвала някакво уважение към автора. Все пак е по-добре да напишеш нещо бездарно и посредствено, отколкото да стоиш отстрани и да мрънкаш как няма качествена литература.
Според мен всеки литературен конкурс е възможност за популяризация. А ако някой вярва в безкрайния потенциал на тези конкурси, на издателския бизнес или на себе си като писател твърде много, по-добре да си изрови главата от розовите пясъци на идеализма и да осъзнае – от писане на литература и продажбите й в България не се печели. Не се печели и от пръскането на слюнка в пристъпи на омраза. Единственият печеливш ход е популяризирането на идеята за четенето и на българската литература сред българската аудитория. Което не става чрез познатия ни до болка маниер на оплюването. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…