Skip to main content

Защо се самоубиват поетите


2013 г.
Пенчо Ковачев

Много очаквана поне от мен книга. Вероятно заради добрата популяризираща кампания, която умело проведе издателството. От позицията на вече прочела я, кампанията е именно една от двете й силни страни. Другата, поне лично за мен, е откритието на някои непознати имена от българската поезия. Наред с популярните имена на самоубили се български поети като Пейо Яворов, Пеньо Пенев и Петя Дубарова, се нареждат Тодор Пеев (първият в списъка), Христо Банковски, Иван Ст. Андрейчин.
Факт е, че очаквах много от тази книга, а това, което получих, се оказа смешно малко. Създателят й ми е познат като автор на публицистични материали и е факт, че разказите му за поетите не са надминали това ниво. Очевидно е търсенето на скандалното, изследването на психологията на твореца е сведено до минимум. В някои от главите, посветени на отделните поети, се усеща откровена тенденциозност в представянето на фактите и мненията. Всъщност вторите доминират. В този смисъл книгата не е нито психологическо изследване, нито документалистика, а в най-голяма степен мемоаристика.
Според мен много може да се спори дали само 15-те поети в книгата са единствените в българската литература, посегнали съзнателно на живота си. И дали не на съзнавали обречеността си творци като Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров. Но това вероятно е твърде задълбочено разсъждение, за което трябва съвсем друг подход.
И все пак – защо се самоубиват поетите? За себе си най-достоверния отговор получих от прессъобщението, което гръмко оповестяваше излизането от печат на тази книга още от януари. И в него се четеше това: „Защо се самоубиват поетите“ е книга за истинския писател. За разлика от графомана, който иска да живее вечно и да обира всички лаври, убеден, че е сътворил поредния шедьовър, истинският писател е постоянно измъчван от съмнение. Когато съмнението окончателно превземе перото му, с последната капка мастило той слага точка на творческата си дейност, а понякога (очевидно) и на живота си”. Жалко, че нямаше подобни задълбочени разсъждения и в самата книга. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…