Skip to main content

Защо се самоубиват поетите


2013 г.
Пенчо Ковачев

Много очаквана поне от мен книга. Вероятно заради добрата популяризираща кампания, която умело проведе издателството. От позицията на вече прочела я, кампанията е именно една от двете й силни страни. Другата, поне лично за мен, е откритието на някои непознати имена от българската поезия. Наред с популярните имена на самоубили се български поети като Пейо Яворов, Пеньо Пенев и Петя Дубарова, се нареждат Тодор Пеев (първият в списъка), Христо Банковски, Иван Ст. Андрейчин.
Факт е, че очаквах много от тази книга, а това, което получих, се оказа смешно малко. Създателят й ми е познат като автор на публицистични материали и е факт, че разказите му за поетите не са надминали това ниво. Очевидно е търсенето на скандалното, изследването на психологията на твореца е сведено до минимум. В някои от главите, посветени на отделните поети, се усеща откровена тенденциозност в представянето на фактите и мненията. Всъщност вторите доминират. В този смисъл книгата не е нито психологическо изследване, нито документалистика, а в най-голяма степен мемоаристика.
Според мен много може да се спори дали само 15-те поети в книгата са единствените в българската литература, посегнали съзнателно на живота си. И дали не на съзнавали обречеността си творци като Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров. Но това вероятно е твърде задълбочено разсъждение, за което трябва съвсем друг подход.
И все пак – защо се самоубиват поетите? За себе си най-достоверния отговор получих от прессъобщението, което гръмко оповестяваше излизането от печат на тази книга още от януари. И в него се четеше това: „Защо се самоубиват поетите“ е книга за истинския писател. За разлика от графомана, който иска да живее вечно и да обира всички лаври, убеден, че е сътворил поредния шедьовър, истинският писател е постоянно измъчван от съмнение. Когато съмнението окончателно превземе перото му, с последната капка мастило той слага точка на творческата си дейност, а понякога (очевидно) и на живота си”. Жалко, че нямаше подобни задълбочени разсъждения и в самата книга. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…