Skip to main content

За мазето на душата в „Някой отдолу…”

2008 г.
Валери Стефанов


Когато един ден ангелите си тръгнаха от нас,
демоните отказаха да ги последват!
Краткият роман „Някой отдолу…” на Валери Стефанов, излязъл от печат през 2008 г., представлява ерудиран и завладяващ синкретизъм от религиозни, митологични и приказни мотиви, обединени от криминално-психологически сюжет. Главният герой е младата жена Грета, за която обаче така и не се изяснява дали е психолог, терапевт или антрополог. Това объркване произтича от личното й самоопределяне в частите на романа, оформени в първо лице, единствено число, където разказът се води от нея. В основата на сюжета е криминалният сблъсък с враждебен мъж, който я проследява до дома й. В двора на къщата си Грета го поваля и връзва в мазето, където го държи като пленник почти цяла седмица. Присъствието на непознатия мъж, страховете, които той събужда, са основа за серията от разсъждения за подсъзнателното, за скритият дълбоко в душата на човека мрак.
Една от най-големите ценности на романа е структурата му, подобна на пъзел. От една страна, главите са свързани от общия сюжет, но подобно на ДНК-мрежа носят различна информация, всяка съществена за цялостния резултат. От друга, в общото тяло на романа могат да се открият множество препратки към други текстове:
Библията – експлоатират се както мотивът за Сътворението на света и човека, така и за времето – дни за труд и дни за почивка, а Грета в качеството й на разказвач е убедена, че има ангел-хранител;
гръцката митология – главната героиня се самопредставя като митичната тракийска принцеса Харпалике („грабливата вълчица”);
приказките на Братя Грим – Грета е ту Гретел от „Хензел и Гретел”, ту едноименната героиня на „Червената шапчица”, а и отново се появява образът на вълка във „Вълкът и седемте козлета”.
Но ако при митологичния мотив вълкът е част от героинята, облечена в образа на Харпалике, той е нейната съпротивителна сила, то при приказния мотив той е външната заплаха. И логично изниква въпросът ако „Някой отдолу…” разказва за справянето с подсъзнателните страхове, то техният източник къде е – в или извън нас. Всъщност романът не дава отговор на няколко съществени въпроса:
Действително ли в мазето на къщата има мъж, който е злонамерен и агресивен, но завързан и овладян?
Самото мазе реален топос ли е или е метафора за тъмните кътчета на душата?
Разправата с мъжа чисто физическа ли е или е отново метафора за борбата с подсъзнателните страхове?
И в крайна сметка, изправянето срещу тези страхове не носи ли риск от разрушаване на толкова съществена част от личността, че да постави под заплахата целостта и оцеляването й?
Точно липсата на отговори обаче е сред най-силните страни на романа – принуждава читателя да открие дефиниции, които обаче са повече валидни за него, отколкото за героите на „Някой отдолу…”.
И накрая: едно от нещата, които грабват читателя още от първата страница на романа, е списъкът с песни, публикуван в началото – песни, които звучат в творбата, по думите на автора (една от тях – по-долу). И действително, в определени моменти текстът, въпреки че е проза, звучи с почти музикален ритъм, което го доближава до поезията. А приказките и митовете, заплетени в него, помагат за това. 


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…