Skip to main content

Любов


Живееше точно над моя апартамент, в който се нанесох при пристигането ми във Вражево. Въпреки това така и нямахме възможност да се запознаем, тъй като беше моя съседка едва три месеца. Научих името й от пощенската кутия, намираща се точно над моята – Лилия Ковачева. Изглеждаше малко по-млада от мен, може би на около 30 години, стройна, винаги облечена добре, почти красива и вероятно чаровна, ако я заговореше човек. Аз така и не получих тази възможност, вероятно защото не пожелах да се запозная лично с нито един човек при престоя си тук. Но когато попаднеш в сравнително малък град, където почти нищо не се случва, хорските истории неминуемо те застигат: от дочути фрази в кварталния магазин или при фризьорката, която, получила достатъчно ясен отказ на собственото ти нежелание да разкриеш нещо за себе си, решава да те запознае индиректно с всички останали, независимо дали искаш или не.

Понякога, ако бях станала от сън, когато тя тръгваше за работа, я виждах как излиза от жилищния блок – с гордата си осанка и перфектен костюм, вероятно работеше в някоя от трите банки в града, изглеждаща свежа, поддържана и красива. Понякога сутрин с нея излизаше мъж, малко по-възрастен, около 40-те, също толкова поддържан, добре облечен и красив. И двамата излъчваха невероятна хармония, спокойствие и увереност – в себе си и във взаимоотношения си.
Когато за първи път фризьорката спомена, разресвайки косата ми, „Лили от съседния блок, нали я знаеш, тя май точно над теб живее”, това, което ме шокира, беше фактът, че тази жена, при която идвах едва за втори път и която знаеше единствено името, с което си бях записала час, беше наясно точно къде живея. Може би затова отказах да се заслушам в целенасочено подхвърлените фрази като „горкото момиче” и „какво ли получава от всичко това”. Не исках да ставам свидетел на ничий личен живот, така както не исках никой да наблюдава моя.
Но несъзнателно започнах да следя Лилия с любопитство, докато пиех кафе на терасата на жилището си или докато пишех до прозореца в хола. Тя излизаше сутрин точно в 8:00 и се прибираше в 17:30 часа. Понякога носеше чанта с покупки, а друг път – не. Понякога беше с него, понякога сама. Веднъж се срещнахме на стълбището. Тя не ме погледна, а аз се улових, че заглеждам ръката й – не носеше халка.
Ядосах се на себе си, когато усетих, че любопитството ми нараства, когато един ден видях мъжа, който понякога прекарваше нощите у Лилия, да излиза от един от приличните ресторанти в града, по обед с друга жена на неговите години. „Колежка”, помислих си, но тази мисъл бързо се изпари, когато ги видях как се целуват на раздяла пред заведението и я чух да казва „Ще се видим довечера в къщи”.
Тогава ми стана тъжно и ядосано. Тъжно, защото Лилия явно беше влязла в ролята на млада любовница. Ядосано, защото друга подобна жена беше в основата на втория ми развод. Винаги съм се опитвала да не съдя хората и ситуациите едностранно, но не издържах и следващия път попитах козметичката, която делеше общ салон с фризьорката, каква е историята на Лилия от горния етаж. Бях убедена, че знае всичко и не сбърках. Тези жени имат способността да научават всички подробности от живота на хората, докато подстригват връхчетата на косата ти или ти почистват лицето.
Историята се оказа шокираща за град с мащабите на Вражево. Мъжът се казваше Димитър Събев и беше част от местния икономически елит. Разполагаше с три апартамента, всеки от които населяваше една жена. В първия живееха той и дългогодишната му съпруга Веселина, явно жената, с която го бях видяла на улицата. Във втория се помещаваше официалната му любовница Клара, с която ги събираше близо 10-годишна връзка. От две години в апартамента над моя живееше Лилия – млада данъчна служителка. С нито една от трите не го свързваха деца. И трите знаеха за наличието на останалите жени и като че ли бяха реализирали съвършеното от мормонска гледна точка съжителство.
Димитър прекарваше нощите си ту при Веселина, ту при Клара, ту при Лилия. Мненията за тази странна връзка във Вражево варираха от пълно неодобрение и обявяване й за неморална до тиха възхита от способността на този мъж да угажда по всякакъв начин на три жени едновременно. И, разбира се, недоумение как нито една от трите не беше хванала която и да е от съперниците си за косите.
Неизбежно тази история се загнезди дълбоко в мислите ми. Започнах да се чудя, ако аз бях приела любовницата на втория ми съпруг, щеше ли да оцелее бракът ни. А ако първият ми съпруг беше приел другия мъж? И как се справяше човек със знанието, че този, с когото дели леглото и всекидневието си, не е само и единствено негов. Колко трябва да обичаш някого, колко трябва да държиш на него, че да го приемаш заедно с всички останали любови в живота му и то не минали, а настоящи, живи и пълнокръвни? Как си деляха празниците и дали понякога се събираха на общи вечери четиримата?
Защо нямаха деца? Дали беше общо желание или от общо примирение с неговата невъзможност да посее семето на безкрайната си любов? Или пък детето би фаворизирало тази, която го роди и това би нарушило баланса им?
Въпреки че въпросите бяха зададени по повод една чужда връзка, аз се опитвах да намеря собствените си отговори в тях. Причината, поради която не успях, беше трагична. Чух тропота в горния апартамент една сутрин и разбрах, че нещо се е случило. За трите месеца живот под обитателката му бях забелязала, че тя е тиха и овладяна във всичко. Не бях чула нито звуци от кухнята, когато се очакваше, че приготвя вечеря само за себе си или и за него, нито шумове от спалнята във вечерите, когато ги виждах да се прибират заедно.
Санитарите от „Бърза помощ” изнесоха тялото на Лилия покрита на носилка. От разказа на продавачката, насочен към всички присъстващи в хранителния магазин, разбрах, че младата жена е сложила край на живота си. Изпила е огромно количество алкохол и антидепресанти. С лекарствата се сдобила съвсем законно, посещавайки психиатър. Беше взела всичките хапчета, които й били предписани за месец напред.
Няколко месеца по-късно в апартамента над моя се нанесе нова млада жена, Лора. Разбрах го от сменената табелка на пощенската кутия. Димитър я посещаваше веднъж или два пъти седмично. Във вечерите, в които не беше при Веселина или Клара. 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно