Skip to main content

Космополис


„Ще ти кажа какъв е проблемът. Не знам как да бъда безразлична. Не мога да се науча. И това ме прави податлива на болката. С други думи – боли.”

2003
Дон ДеЛило
Това са думи на съпругата на главния герой на „Космополис”, с която той е женен от 22 дни. Романът отразява двадесет и втория. В който те се срещат случайно три път, закусват, обядват, правят секс. Евентуално. Защото към края на книгата читателят губи усещането кое от това, което е описано, е част от литературната действителност и кое – изкривяване на възприятията. Или на наратива. Вероятно заради електрошока, който главният герой пожелава да получи от един от бодигардовете си, за да усети нещо неописуемо. Или заради диаболично-хаотичното представяне за града, в който се случват протести, убийство, преминаващ президент на САЩ, самозапалване на непознат човек, километрични задръствания, сирени и бяла лимузина, която цял ден се движи през целия този хаос; в която се водят разговори за теорията на вероятностите и за цената на йената, случват се медицински преглед и „безконтактен” оргазъм (доста впечатляващо), получават се заплахи за убийство и се наблюдават убийства. Градът е фон, но е и неотменим елемент от цялото действие. Той се отразява в съзнанието на главния герой, но е и отражение на това съзнание – с динамиката и безскрупулността, със стремежа към новото, непознатото, печелившото, печалбата, богатството. И с празнотата, с липсата на базисни, простички човешки потребности. В тази книга няма нежност, топлина и обич, сякаш те са изчезнали от целия свят-град. Няма и болка. Има само съществуване и движение.
Вероятно мога да напиша доста по-ясен като информативност текст за „Космополис”, но все още ми е трудно, въпреки че завърших книгата преди почти седмица. Много е интересна, това е накратко. Но ако някой ме попита какво се случва в нея, ще му избълвам горе-долу това, което написах по-горе: всичко и нищо. Главният герой е 28-годишният милионер Ерик Паркър, който работи с най-сериозния ресурс – информацията. Някои може да погледнат на романа като приятно и динамично представяне на съвремието с високите технологии и живота, задвижван от вечната неудовлетвореност и търсенето на нови постижения и удоволствия. И вероятно ще са прави. Или пък като на икономически трилър. И пак няма да сбъркат. Но на мен лично най ми допадна мотивът за неудовлетворението, за грандоманщината във всичко, което се прави, купува, притежава: акула в огромния домашен аквариум; личен руски боен самолет без разрешение да се управлява, но с обяснението „Мой си е”; съпруга, която е красива, около красотата й се концентрира сделката на брака им и т.н.
Не знам как е направен филмът по книгата, който излезе наскоро. Но ако е наполовина толкова добър, си заслужава. 


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…