Skip to main content

Космополис


„Ще ти кажа какъв е проблемът. Не знам как да бъда безразлична. Не мога да се науча. И това ме прави податлива на болката. С други думи – боли.”

2003
Дон ДеЛило
Това са думи на съпругата на главния герой на „Космополис”, с която той е женен от 22 дни. Романът отразява двадесет и втория. В който те се срещат случайно три път, закусват, обядват, правят секс. Евентуално. Защото към края на книгата читателят губи усещането кое от това, което е описано, е част от литературната действителност и кое – изкривяване на възприятията. Или на наратива. Вероятно заради електрошока, който главният герой пожелава да получи от един от бодигардовете си, за да усети нещо неописуемо. Или заради диаболично-хаотичното представяне за града, в който се случват протести, убийство, преминаващ президент на САЩ, самозапалване на непознат човек, километрични задръствания, сирени и бяла лимузина, която цял ден се движи през целия този хаос; в която се водят разговори за теорията на вероятностите и за цената на йената, случват се медицински преглед и „безконтактен” оргазъм (доста впечатляващо), получават се заплахи за убийство и се наблюдават убийства. Градът е фон, но е и неотменим елемент от цялото действие. Той се отразява в съзнанието на главния герой, но е и отражение на това съзнание – с динамиката и безскрупулността, със стремежа към новото, непознатото, печелившото, печалбата, богатството. И с празнотата, с липсата на базисни, простички човешки потребности. В тази книга няма нежност, топлина и обич, сякаш те са изчезнали от целия свят-град. Няма и болка. Има само съществуване и движение.
Вероятно мога да напиша доста по-ясен като информативност текст за „Космополис”, но все още ми е трудно, въпреки че завърших книгата преди почти седмица. Много е интересна, това е накратко. Но ако някой ме попита какво се случва в нея, ще му избълвам горе-долу това, което написах по-горе: всичко и нищо. Главният герой е 28-годишният милионер Ерик Паркър, който работи с най-сериозния ресурс – информацията. Някои може да погледнат на романа като приятно и динамично представяне на съвремието с високите технологии и живота, задвижван от вечната неудовлетвореност и търсенето на нови постижения и удоволствия. И вероятно ще са прави. Или пък като на икономически трилър. И пак няма да сбъркат. Но на мен лично най ми допадна мотивът за неудовлетворението, за грандоманщината във всичко, което се прави, купува, притежава: акула в огромния домашен аквариум; личен руски боен самолет без разрешение да се управлява, но с обяснението „Мой си е”; съпруга, която е красива, около красотата й се концентрира сделката на брака им и т.н.
Не знам как е направен филмът по книгата, който излезе наскоро. Но ако е наполовина толкова добър, си заслужава. 


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…