„…привличането е
обратнопропорционално на постижимостта.”
1985
Джон Ъпдайк
С тази книга реших да започна
запълването на някои литературни дефицити, предимно свързани с автори от ХХ
век, които никога не съм чела. „Задачи” е сборник от кратки разкази, в голямата
си част отразяващи малък времеви отрязък от някаква семейна история. Признавам,
че не ми потръгна. Първите няколко текста изобщо не ме грабнаха и само инатът и
фактът, че са доста кратки, ме накараха да продължа. И определено спрях да
съжалявам още с разказа „Отлитаме”, отразяващ сложните взаимоотношения
родители-деца. Темата за чувството на вина, насаждано от родителите у децата,
винаги ме е вълнувала, а от тези няколко странички тя крещеше болезнено.
Тъй като книгата е издадена преди
повече от 20 години, в интернет няма много коментари за нея. Един от тях обаче,
комичен заради неизбежната идеологическа окраска, всъщност е доста верен: „Предлаганият
сборник доказва, че той (Ъпдайк – бел. ред.) може да бъде проникновен
хроникьор-разобличител на американското общество”. Да, и хроникьор, и
изобличител, но не в идеологическия смисъл, вложен в по-горното изречение. Той
изобличава майсторски дефицита на доверие, баланс, сигурност и любов у отделния
индивид, който евентуално е видян в контекста на микрообществото, на
семейството, но в повечето случаи е изкаран от него, самотен и замислен.
Ако има една сюжетна линия, която
преобладава в разказите от сборника, това е раздялата. Понякога на нея е
погледнато с присмех, друг път – с тъга. Често в основата й е изневярата. „Поради
отсъствието й всеки следващ миг го поразяваше с пустотата си” – това се случва
на героя в „Погледът”, обикалящ града по стъпките на отдавна оставената любовница,
която обаче все така му липсва. Любопитно е, че често в разказите се появява
едно и също семейство – Мейпълови. Те ту са младоженци, ту вече са разведени,
ту се опитват да изгладят проблемите в брака си на фона на отглеждането на
четирите им деца.
Със сигурност обаче едно нещо
липсва в разказите на Ъпдайк от този сборник и това е надеждата, че на финала
ще видим един щастлив герой, споделящ хармонично живота си. Оптимизмът е сведен
до минимум, открива се в избора да не напуснеш някого, независимо че ти е
изневерил, в това да си затвориш очите пред неминуемия разпад.
„В живота има четири взаимодействия:
любов, навик, време и скука. Любовта и навикът са извънредно силни за кратки
периоди, но времето, което няма отрицателен заряд, се натрупва неумолимо и
заедно със своя събрат скуката изравнява всичко.”