Skip to main content

Задачи


„…привличането е обратнопропорционално на постижимостта.”
1985
Джон Ъпдайк
С тази книга реших да започна запълването на някои литературни дефицити, предимно свързани с автори от ХХ век, които никога не съм чела. „Задачи” е сборник от кратки разкази, в голямата си част отразяващи малък времеви отрязък от някаква семейна история. Признавам, че не ми потръгна. Първите няколко текста изобщо не ме грабнаха и само инатът и фактът, че са доста кратки, ме накараха да продължа. И определено спрях да съжалявам още с разказа „Отлитаме”, отразяващ сложните взаимоотношения родители-деца. Темата за чувството на вина, насаждано от родителите у децата, винаги ме е вълнувала, а от тези няколко странички тя крещеше болезнено.
Тъй като книгата е издадена преди повече от 20 години, в интернет няма много коментари за нея. Един от тях обаче, комичен заради неизбежната идеологическа окраска, всъщност е доста верен: „Предлаганият сборник доказва, че той (Ъпдайк – бел. ред.) може да бъде проникновен хроникьор-разобличител на американското общество”. Да, и хроникьор, и изобличител, но не в идеологическия смисъл, вложен в по-горното изречение. Той изобличава майсторски дефицита на доверие, баланс, сигурност и любов у отделния индивид, който евентуално е видян в контекста на микрообществото, на семейството, но в повечето случаи е изкаран от него, самотен и замислен.
Ако има една сюжетна линия, която преобладава в разказите от сборника, това е раздялата. Понякога на нея е погледнато с присмех, друг път – с тъга. Често в основата й е изневярата. „Поради отсъствието й всеки следващ миг го поразяваше с пустотата си” – това се случва на героя в „Погледът”, обикалящ града по стъпките на отдавна оставената любовница, която обаче все така му липсва. Любопитно е, че често в разказите се появява едно и също семейство – Мейпълови. Те ту са младоженци, ту вече са разведени, ту се опитват да изгладят проблемите в брака си на фона на отглеждането на четирите им деца.
Със сигурност обаче едно нещо липсва в разказите на Ъпдайк от този сборник и това е надеждата, че на финала ще видим един щастлив герой, споделящ хармонично живота си. Оптимизмът е сведен до минимум, открива се в избора да не напуснеш някого, независимо че ти е изневерил, в това да си затвориш очите пред неминуемия разпад.

„В живота има четири взаимодействия: любов, навик, време и скука. Любовта и навикът са извънредно силни за кратки периоди, но времето, което няма отрицателен заряд, се натрупва неумолимо и заедно със своя събрат скуката изравнява всичко.”

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…