Skip to main content

Физика на тъгата


2012
Георги Господинов
Чувах много за тази книга и си я купих малко след издаването й, май някъде през зимата беше или пък зимата беше толкова дълга, че вече е било пролет, но аз не съм забелязала. И не можех да започна да я чета, вероятно заради преливането на тонове суперлативи по нейн адрес от всички посоки. Не, че в това има нещо лошо. Харесвам всичко, прочетено от Георги Господинов, от 1999 г., когато ми попадна „Черешата на един народ”. После слушах избрани пасажи на едно литературно четене пред Народния театър около 24 май и знаех, че ако я прочета тогава, ще се присъединя към възторжения хор. А заглавието ми подсказваше, че тази книга трябва да ме „хване” в такова състояние, че преди всичко да я усетя. Да, „усещането” винаги е субективно, а и, слава Богу, вече не живеем във времената, когато учителят по литература държи да научи от нас какво си е мислел авторът. Знам само какво си мислех аз, докато я четях.  

„Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла... Всяко позвъняване на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки: Как си? … Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да използваш готови фрази, който не лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. … Не знам как съм. … Не съм. Точка.”

„Физика на тъгата” е апотеоз на носталгията, тъгата и изгубването, най-често в самия себе си. „Направени сме от лабиринт”, пише Господинов, а книгата представлява едно безкрайно и обречено търсене на изхода. Тъй като изходът, логично, е само един. Различен е само пътят, по който ще достигнем до него.
Книгата е съставена от девет части, всяка от които – от множество по-кратки текстове, които на пръв поглед звучат като еклектична смес от теми и сюжети: от лудата Жулиета, която от десетилетия чака любимия си актьор пред киното в градчето Т., през укриващия в мазето доказателства за изтичащото време писател до Гаустин, който, да, присъства и тук. Времената и годините са напълно объркани, но във всяка от тях меланхолията е повсеместна. Всъщност книгата е повече каталог на тъгата, на тъгите през десетилетия, през вековете. В нея има и списъци: на политически събития, на колекции през социализма (салфетките, цигарените кутии и т.н.), на новобранския багаж през `80-те, на отдавна излезлите от употреба и поради това мъртви предмети (грамофони, пейджъри, пишещи машини). Разказвачът е ту себе си на 6 години, ту дядо си на 3, ту баща си, ту Минотавър. Всъщност да, митът за Минотавъра пресича цялата книга. И ако в оригиналния му вариант се твърди, че той е свирепо същество, заченато в содомитски грях и затворено в подземен лабиринт, то във „Физика на тъгата” Минотавър е също толкова нещастен, самотен и загубен в тъмнината на лабиринта си, колкото и всеки един от нас.
По-голяма част от тази книга прочетох в един топъл есенен ден, в един непознат град, докато се борех със собствената си тъга. Не, не ми помогна да избягам, помогна ми да се потопя в нея и да я приема като подарък. Защото тя ми дава знак, че все още се лутам в собствения си лабиринт. Когато спра, ще значи, че съм свикнала. „Старостта е свикване”. Не съм готова още.

Чудесно представяне на книгата тук.

Музиката на тъгата:


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…