Skip to main content

Физика на тъгата


2012
Георги Господинов
Чувах много за тази книга и си я купих малко след издаването й, май някъде през зимата беше или пък зимата беше толкова дълга, че вече е било пролет, но аз не съм забелязала. И не можех да започна да я чета, вероятно заради преливането на тонове суперлативи по нейн адрес от всички посоки. Не, че в това има нещо лошо. Харесвам всичко, прочетено от Георги Господинов, от 1999 г., когато ми попадна „Черешата на един народ”. После слушах избрани пасажи на едно литературно четене пред Народния театър около 24 май и знаех, че ако я прочета тогава, ще се присъединя към възторжения хор. А заглавието ми подсказваше, че тази книга трябва да ме „хване” в такова състояние, че преди всичко да я усетя. Да, „усещането” винаги е субективно, а и, слава Богу, вече не живеем във времената, когато учителят по литература държи да научи от нас какво си е мислел авторът. Знам само какво си мислех аз, докато я четях.  

„Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла... Всяко позвъняване на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки: Как си? … Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да използваш готови фрази, който не лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. … Не знам как съм. … Не съм. Точка.”

„Физика на тъгата” е апотеоз на носталгията, тъгата и изгубването, най-често в самия себе си. „Направени сме от лабиринт”, пише Господинов, а книгата представлява едно безкрайно и обречено търсене на изхода. Тъй като изходът, логично, е само един. Различен е само пътят, по който ще достигнем до него.
Книгата е съставена от девет части, всяка от които – от множество по-кратки текстове, които на пръв поглед звучат като еклектична смес от теми и сюжети: от лудата Жулиета, която от десетилетия чака любимия си актьор пред киното в градчето Т., през укриващия в мазето доказателства за изтичащото време писател до Гаустин, който, да, присъства и тук. Времената и годините са напълно объркани, но във всяка от тях меланхолията е повсеместна. Всъщност книгата е повече каталог на тъгата, на тъгите през десетилетия, през вековете. В нея има и списъци: на политически събития, на колекции през социализма (салфетките, цигарените кутии и т.н.), на новобранския багаж през `80-те, на отдавна излезлите от употреба и поради това мъртви предмети (грамофони, пейджъри, пишещи машини). Разказвачът е ту себе си на 6 години, ту дядо си на 3, ту баща си, ту Минотавър. Всъщност да, митът за Минотавъра пресича цялата книга. И ако в оригиналния му вариант се твърди, че той е свирепо същество, заченато в содомитски грях и затворено в подземен лабиринт, то във „Физика на тъгата” Минотавър е също толкова нещастен, самотен и загубен в тъмнината на лабиринта си, колкото и всеки един от нас.
По-голяма част от тази книга прочетох в един топъл есенен ден, в един непознат град, докато се борех със собствената си тъга. Не, не ми помогна да избягам, помогна ми да се потопя в нея и да я приема като подарък. Защото тя ми дава знак, че все още се лутам в собствения си лабиринт. Когато спра, ще значи, че съм свикнала. „Старостта е свикване”. Не съм готова още.

Чудесно представяне на книгата тук.

Музиката на тъгата:


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…