Skip to main content

30


Повече от трийсет години бях готвач и малко по малко готвех и сготвих това ястие, което съм станал; бях сам на себе си и хлебар, и тесто и омесих от себе си хляб, какъвто исках, а сега отведнъж се появи друг готвач с ножа си и за един миг направи от мен съвсем друго, непознато ястие.” (Милорад Павич)

Научих, че е безсмислено да казваш „никога”.
Научих, че от „вчера” няма полза, в „утре” няма смисъл, има само „сега”.
Научих, че е най-важно да си щастлив, независимо от общоприетите разбирания за щастие.
Научих, че пред страховете и болките си можеш да се изправиш единствено сам.
Научих, че щастието се крие на неподозирани места, извън клишетата.
Научих се да не вярвам в обещания.
Научих се да спазвам своите обещания.
Научих, че щастието не е в това да притежаваш.
Научих се да искам.
Научих се да получавам.
Научих се да ми бъде отказвано.
Научих, че удовлетворението не е в крайностите, а в баланса.
Научих, че ми предстои да се науча на търпение.
Научих, че е трудно да си напълно искрен.
Научих се да уважавам свободата на другите и да се радвам на собствената си.
Научих, че не е страшно да даваш повече, отколкото получаваш.
Научих се да отстъпвам и да се отказвам.
Научих, че по-забележими следи от времето върху човек могат да оставят само хората.
Научих много за себе си. 
Понякога имам чувството, че срещнах непознат човек. И го харесах.
Честит рожден ден, миличка!

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно