Skip to main content

Какво обичах


Хората не носят отговорност за чувствата си. Има значение какво правят…
2006
Сири Хуствет е блестяща, невероятна талантлива. Не напразно партньорът й в живота Пол Остър казва, че скоро тя няма да е известна като жената до Пол Остър, а той ще е известен като мъжа до Сири Хуствет.
Много хора твърдят, че „Какво обичах” е най-добрата й книга, превеждана на български. За мен тя беше крайно изтощаваща. Сюжетът е прост – две семейства интелектуалци в Ню Йорк, чиито животи се вплитат, те живеят и работят заедно, заедно отглеждат и синовете си. Единият мъж е преподавател по „История на изкуството” и критик на другия – набиращ популярност художник. Едната съпруга преподава „Английска литература”, другата пише книги за психически отклонения при жените като истерията през ХVІІІ и ХІХ век и анорексията и булимията през ХХ век. Синът на едната двойка е талантливо и свръхинтелигентно момче, а на другата – тиха и прикрита личност без видими заложби. И целият текст изобилства от детайлни описания на художествени произведения. Може би те ме изтощиха толкова. Не успя да намеря връзката им с психическото състояние на героя, от чиято гледна точка се води повествованието. Това е преподавателят Лио. Още заглавието на романа в минало време подсказва, че разсъжденията са за загубите, за хората, които са били обичани, но поради една или друга причина вече не присъстват в живота му. И тъй като темата не е от най-жизнерадостните, четивото не е леко.
Това не е единствената книга, в която Хуствет води повествованието от мъжка гледна точка и всъщност й се удава много добре. Но въпреки невероятните литературни качества на „Какво обичах”, демонстрираният изключително задълбочен психологически анализ на персонажите и развитието, което те търпят и ги прави особено живи, „Мъките на един американец” за мен е все така най-добрата й книга. Вероятно защото там има една идея повече действие, отколкото описания. И така личната ми класация към момента е подредена така: "Какво обичах", "Мъките...", "Омагьосването на Лили Дал". Но като автор в същата тази лична класация Хуствет заема едно от първите места. 
Най-голямото достойнство на „Какво обичах”, поне според мен, е изграждането на множество вътрешни сюжети, което прави книгата „матрьошка” от истории. На повърхността е съдбата на главните герои, но отвътре изскачат сюжетите на книгите и картините, сътворени от тях. 


Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…