Skip to main content

Вратите на съня


„…до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния, 
а на погрешния път.”
2012
Обожавам Милорад Павич, но ще се опитам да бъда обективна.
Тази книга пропътува хиляди километри и това не е метафора в познания стил на Павич, твърдението е съвсем буквално. Беше с мен във Виена, четох я на брега на Валтава в Прага, през последния месец успях да я отворя в малка хижа над село Тъжа в Стара планина, във Велико Търново… И с всеки текст в нея имах чувството, че отварям нов роман на Милорад Павич. Поради тази причина тя не омръзва. Забелязах обаче, че може да измори. Защото е много различно в продължение на стотици страници да следващ един сравнително прав сюжет и герои, които се изграждат и разгръщат пред очите ти. „Вратите на съня” обаче съдържа 30 разказа, събрани в четири групи, носещи имената на по-стари и по-кратки сборници: „Желязната завеса”, „Конете на „Сан Марко”, „Руска хрътка” и „Обърната ръкавица”. Текстовете, дори и разказващи случки от съвремието, са обърнали поглед към миналото на Балканите, изобилстват от мистификации, архетипи и, за мое голямо учудване, са по-сексуални, отколкото романите му, които съм чела до момента. Но най-интересен е мотивът със сънищата. В много от разказите сън и реалност се преплитат, повлиявайки си по сюрреалистичен начин.
Личните ми фаворити:
„Легло за трима” – кървава история за любовен многоъгълник;
„Блато” – вариация на „Странният случай с Бенджамин Бътън”, сходна единствено заради мотива с изтичащото наобратно лично време;
„Отровните огледала” – страхотна сюрреалистична кримка;
„Душите се къпят за последен път” – силно еротичен текст с езически-религиозни мотиви.
Сборникът няма да разочарова никого, очарован от Павич. Но не се чете на един дъх. Всеки от разказите заслужава своето време за обмисляне. Освен това текстовете са по-крайни като сюжети и развръзки от романите, има много повече насилие, болка и еротика.
Книгата е като подробна разработка на историята за бързото и бавното огледало и смъртта на принцеса Атех от „Хазарски речник”: „Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано – за пръв прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето”.
Това не е литература, за която лесно се пише. Защото в нея има много, ако искаш и имаш очи да го видиш. И няма абсолютно нищо, ако сетивата ти са затворени за лудостта й.  

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…