„…до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния,
а на погрешния път.”
2012
Обожавам Милорад Павич, но ще се опитам
да бъда обективна.
Тази книга пропътува хиляди
километри и това не е метафора в познания стил на Павич, твърдението е съвсем
буквално. Беше с мен във Виена, четох я на брега на Валтава в Прага, през
последния месец успях да я отворя в малка хижа над село Тъжа в Стара планина,
във Велико Търново… И с всеки текст в нея имах чувството, че отварям нов роман
на Милорад Павич. Поради тази причина тя не омръзва. Забелязах обаче, че може
да измори. Защото е много различно в продължение на стотици страници да следващ
един сравнително прав сюжет и герои, които се изграждат и разгръщат пред очите
ти. „Вратите на съня” обаче съдържа 30 разказа, събрани в четири групи, носещи
имената на по-стари и по-кратки сборници: „Желязната завеса”, „Конете на „Сан
Марко”, „Руска хрътка” и „Обърната ръкавица”. Текстовете, дори и разказващи
случки от съвремието, са обърнали поглед към миналото на Балканите, изобилстват
от мистификации, архетипи и, за мое голямо учудване, са по-сексуални, отколкото
романите му, които съм чела до момента. Но най-интересен е мотивът със
сънищата. В много от разказите сън и реалност се преплитат, повлиявайки си по
сюрреалистичен начин.
Личните ми фаворити:
„Легло за трима” – кървава история
за любовен многоъгълник;
„Блато” – вариация на „Странният
случай с Бенджамин Бътън”, сходна единствено заради мотива с изтичащото
наобратно лично време;
„Отровните огледала” – страхотна сюрреалистична
кримка;
„Душите се къпят за последен път”
– силно еротичен текст с езически-религиозни мотиви.
Сборникът няма да разочарова
никого, очарован от Павич. Но не се чете на един дъх. Всеки от разказите
заслужава своето време за обмисляне. Освен това текстовете са по-крайни като сюжети
и развръзки от романите, има много повече насилие, болка и еротика.
Книгата е като подробна
разработка на историята за бързото и бавното огледало и смъртта на принцеса
Атех от „Хазарски речник”: „Престанала да съществува между две премигвания, или
по-точно казано – за пръв прочела на клепачите си изписаните букви, които
убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата
отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и
на бъдещето”.
Това не е литература, за която
лесно се пише. Защото в нея има много, ако искаш и имаш очи да го видиш. И няма
абсолютно нищо, ако сетивата ти са затворени за лудостта й.