17.8.12

Вратите на съня


„…до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния, 
а на погрешния път.”
2012
Обожавам Милорад Павич, но ще се опитам да бъда обективна.
Тази книга пропътува хиляди километри и това не е метафора в познания стил на Павич, твърдението е съвсем буквално. Беше с мен във Виена, четох я на брега на Валтава в Прага, през последния месец успях да я отворя в малка хижа над село Тъжа в Стара планина, във Велико Търново… И с всеки текст в нея имах чувството, че отварям нов роман на Милорад Павич. Поради тази причина тя не омръзва. Забелязах обаче, че може да измори. Защото е много различно в продължение на стотици страници да следващ един сравнително прав сюжет и герои, които се изграждат и разгръщат пред очите ти. „Вратите на съня” обаче съдържа 30 разказа, събрани в четири групи, носещи имената на по-стари и по-кратки сборници: „Желязната завеса”, „Конете на „Сан Марко”, „Руска хрътка” и „Обърната ръкавица”. Текстовете, дори и разказващи случки от съвремието, са обърнали поглед към миналото на Балканите, изобилстват от мистификации, архетипи и, за мое голямо учудване, са по-сексуални, отколкото романите му, които съм чела до момента. Но най-интересен е мотивът със сънищата. В много от разказите сън и реалност се преплитат, повлиявайки си по сюрреалистичен начин.
Личните ми фаворити:
„Легло за трима” – кървава история за любовен многоъгълник;
„Блато” – вариация на „Странният случай с Бенджамин Бътън”, сходна единствено заради мотива с изтичащото наобратно лично време;
„Отровните огледала” – страхотна сюрреалистична кримка;
„Душите се къпят за последен път” – силно еротичен текст с езически-религиозни мотиви.
Сборникът няма да разочарова никого, очарован от Павич. Но не се чете на един дъх. Всеки от разказите заслужава своето време за обмисляне. Освен това текстовете са по-крайни като сюжети и развръзки от романите, има много повече насилие, болка и еротика.
Книгата е като подробна разработка на историята за бързото и бавното огледало и смъртта на принцеса Атех от „Хазарски речник”: „Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано – за пръв прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето”.
Това не е литература, за която лесно се пише. Защото в нея има много, ако искаш и имаш очи да го видиш. И няма абсолютно нищо, ако сетивата ти са затворени за лудостта й.  

No comments: