Skip to main content

Вратите на съня


„…до тайната не се достига по пътя, а с лутане, тя се намира не на края на верния, 
а на погрешния път.”
2012
Обожавам Милорад Павич, но ще се опитам да бъда обективна.
Тази книга пропътува хиляди километри и това не е метафора в познания стил на Павич, твърдението е съвсем буквално. Беше с мен във Виена, четох я на брега на Валтава в Прага, през последния месец успях да я отворя в малка хижа над село Тъжа в Стара планина, във Велико Търново… И с всеки текст в нея имах чувството, че отварям нов роман на Милорад Павич. Поради тази причина тя не омръзва. Забелязах обаче, че може да измори. Защото е много различно в продължение на стотици страници да следващ един сравнително прав сюжет и герои, които се изграждат и разгръщат пред очите ти. „Вратите на съня” обаче съдържа 30 разказа, събрани в четири групи, носещи имената на по-стари и по-кратки сборници: „Желязната завеса”, „Конете на „Сан Марко”, „Руска хрътка” и „Обърната ръкавица”. Текстовете, дори и разказващи случки от съвремието, са обърнали поглед към миналото на Балканите, изобилстват от мистификации, архетипи и, за мое голямо учудване, са по-сексуални, отколкото романите му, които съм чела до момента. Но най-интересен е мотивът със сънищата. В много от разказите сън и реалност се преплитат, повлиявайки си по сюрреалистичен начин.
Личните ми фаворити:
„Легло за трима” – кървава история за любовен многоъгълник;
„Блато” – вариация на „Странният случай с Бенджамин Бътън”, сходна единствено заради мотива с изтичащото наобратно лично време;
„Отровните огледала” – страхотна сюрреалистична кримка;
„Душите се къпят за последен път” – силно еротичен текст с езически-религиозни мотиви.
Сборникът няма да разочарова никого, очарован от Павич. Но не се чете на един дъх. Всеки от разказите заслужава своето време за обмисляне. Освен това текстовете са по-крайни като сюжети и развръзки от романите, има много повече насилие, болка и еротика.
Книгата е като подробна разработка на историята за бързото и бавното огледало и смъртта на принцеса Атех от „Хазарски речник”: „Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано – за пръв прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето”.
Това не е литература, за която лесно се пише. Защото в нея има много, ако искаш и имаш очи да го видиш. И няма абсолютно нищо, ако сетивата ти са затворени за лудостта й.  

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…