Skip to main content

Българчето от Аляска

Софийски разкази
2011 
Деян Енев

За първи път „срещнах” Деян Енев по настояване на Imelda Markoffкоято ме помоли да споделя мнението си за неговите разкази. Това се оказа една от онези магически срещи, които оставят траен отпечатък в съзнанието ти. Всички на носа на гемията” беше първият негов сборник в моята библиотека, а скоро колекцията ми се увеличи и със софийските разкази. За мен това е по-подходящото название на книгата, въпреки официалното й „Българчето от Аляска”. Във всеки един от текстовете има толкова много носталгия, колкото можеш да откриеш само по леко затоплените от есенното слънце павета на малките улички между „Витошка” и „Графа”.
Разказите в сборника са много кратки, най-дългият едва ли има пет страници. Някои вече ги бях чела, като „Старата книговезница на ул. „Мърфи” – попаднах на него в интернет, докато търсех съвсем реална книговезница. „Бабата, която хранеше котките” пък ужасно много ми напомня един вътрешен двор на няколко стари софийски кооперации, чиито тишина и застинало време някога често наблюдавах на съмване. А „Писмо до Камелия” е най-чистото и истинско любовно писмо, което някога съм чела и което ме кара да изпитвам носталгия по всички запомнени и не съвсем любови. Изобщо носталгията лъха от всяка една страница. И затова бих препоръчала „Българчето от Аляска” на всеки любител на меланхоличната вълна.
Много изчерпателна рецензия за книгата има тукАз такава не мога да напиша, твърде ми е хубаво и искам да запазя тишината, която те обзема след прочитането й, за себе си.
„…мълчанието е винаги пълно с думи”, твърди Милорад Павич. За Деян Енев важи обратното – думите му са пълни с тишината на 3:45 часа сутринта, малко преди първи петли. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…