След бурята и след дъжда
сред дивата природа на душата,
камъкът във свойта суета
с поле от бели рози ни дарява.
И търсим свойте есенни листа
в полумрака на застиналото време –
безкрайна е човешката тъга,
когато Бог към вечността поеме.
При извора, при моята съдба,
при тъмната страна на нищетата,
по тънката пътека на смъртта
вървя безумно остарял като
луната.
Я. Кянов