Skip to main content

Приказка за липите


„…мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов.” 
(Г. Г. Маркес)
Тя излезе от офиса и тръгна по горещия тротоар. Улицата беше тиха, рядко някой автомобил изтрополяваше по разбития паваж. Беше твърде горещо за разхождащи се майки с малки деца и за пеещи в клоните на дърветата птици. Влезе в близкото кафене, взе си кафе с много студено мляко и седна на една от празните сенчести маси отвън. Едно куче премина лениво по тротоара и се запъти да търси несъществуваща локва вода. Два гълъба се опитваха да се ухажват на паветата, но поредния пъплещ автомобил прекъсна нажежената им игра. Дървото над масите на кафенето ръсеше жълт липов прах върху малцината посетители. Ароматът на липа се беше пропил във всеки кислороден атом, въздухът сладнееше по небцето на жадно поемащите го с надежда за разхлада. Тя вдишаше въздуха на малки сладостни глътки като топла отвара от летни плодове.
Когато преди години усетеше уханието на липите през първите горещи дни, това неминуемо я връщаше към спомена за него и най-вече за онази приказна нощ, която прекараха, говорейки си на пейката в двора на бившето посолство. Знаеха, че възрастният охранител ги наблюдава през просветващата в мрака камера и чака грешния им ход. Но те си разказваха измислени истории за съвместното им бъдеще до съмване, а после отидоха да проспят поредния горещ ден.
Миришеше на липи.
С всяка следваща година все по-трудно осъзнаваше защо тази миризма я обгръща като буреносен облак и я запокитва в най-тъмните ъгли на тъгата. През първото лято без него разлистването на липовите цветове се оказа достатъчно да се срутят крехките основи на измислената й емоционална стабилност. С годините ставаше все по-лесно да забрави или поне да отложи спомените.
Десет лета по-късно липите пак цъфнаха и тя трудно си спомни, че някога е била щастлива. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…