„…мирисът на горчиви бадеми
винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов.”
(Г. Г. Маркес)
Тя излезе от офиса и тръгна по
горещия тротоар. Улицата беше тиха, рядко някой автомобил изтрополяваше по
разбития паваж. Беше твърде горещо за разхождащи се майки с малки деца и за пеещи
в клоните на дърветата птици. Влезе в близкото кафене, взе си кафе с много
студено мляко и седна на една от празните сенчести маси отвън. Едно куче
премина лениво по тротоара и се запъти да търси несъществуваща локва вода. Два гълъба
се опитваха да се ухажват на паветата, но поредния пъплещ автомобил прекъсна
нажежената им игра. Дървото над масите на кафенето ръсеше жълт липов прах върху
малцината посетители. Ароматът на липа се беше пропил във всеки кислороден
атом, въздухът сладнееше по небцето на жадно поемащите го с надежда за
разхлада. Тя вдишаше въздуха на малки сладостни глътки като топла отвара от
летни плодове.
Когато преди години усетеше
уханието на липите през първите горещи дни, това неминуемо я връщаше към
спомена за него и най-вече за онази приказна нощ, която прекараха, говорейки си
на пейката в двора на бившето посолство. Знаеха, че възрастният охранител ги
наблюдава през просветващата в мрака камера и чака грешния им ход. Но те си
разказваха измислени истории за съвместното им бъдеще до съмване, а после
отидоха да проспят поредния горещ ден.
Миришеше на липи.
С всяка следваща година все
по-трудно осъзнаваше защо тази миризма я обгръща като буреносен облак и я
запокитва в най-тъмните ъгли на тъгата. През първото лято без него разлистването
на липовите цветове се оказа достатъчно да се срутят крехките основи на
измислената й емоционална стабилност. С годините ставаше все по-лесно да
забрави или поне да отложи спомените.
Десет лета по-късно липите пак
цъфнаха и тя трудно си спомни, че някога е била щастлива.