Skip to main content

Деян Енев пред "Стандарт"

"Криза в съвременната ни литература няма. Даже има възраждане.  Постоянно излизат много хубави книги. Проблемът е, че се скъса комуникацията  между книгата и читателя. Читателят, освен ако не е запален читател и не се  интересува специално, няма откъде да се информира какво излиза. Книгата е  сбутана в кьошето на медиите. Ако обаче се интересува, читателят наистина има  какво да прочете."


"Лично мен темата за емиграцията не ме е изкушавала. Но ме  боли много за обезкръвяването на България. Та в чужбина живеят близо два милиона  българи в силата си. Всъщност тези два милиона българи са нашите "изчезнали"  тук, в България, читатели. Защо се чудим тогава, че малко се купували български  книги. "


"Ако живееш с усещане за мисия, няма да успееш да направиш  нищо. Само ще се оглеждаш в огледалото."


Това са някои цитати от интервюто на Деян Енев за "Стандарт". Информационният повод е ясен - за втори път на изпит след 7-и клас се пада негов разказ. В такива моменти се ядосвам, че не съм седмокласник. Утешението ми е, че разказът "Бабата, която хранеше котките", е част от сборника "Българчето от Аляска", на който е писано да прочета на един дъх и до дни да споделя скромното си мнение тук. А най-радващата ме част от интервюто е: 

"В момента пиша роман. Дори получих аванс, който  отдавна е изхарчен. Така че няма мърдане - романът трябва да стане."

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…