Skip to main content

Сбогувания

2009
Хуан Карлос Онети
Книгата всъщност съдържа две новели, първата от които, едноименната, е много добра. В „Сбогувания” един барман предрича шансовете за живот на пациентите на планински санаториум с изумителна точност. Но един ден пристига пациент, чиято съдба заема съзнанието на цялото село, в това число и на бармана. А когато започват да пристигат писма от два източника, когато една след друга идват да го посетят две жени, страстта към одумване и разгадаване на чуждите мистерии достига невиждани висоти. Всички се вълнуват много повече от това коя ще избере мълчаливият пациент, отколкото как протича лечението му. Всъщност до края на книгата така и не става ясно той от какво точно е болен. Масло в огъня на обществените вълнения налива и демонстративният му отказ да общува с когото и да било. Всъщност до края на новелата той остава безименен. Но вълнуващ с отказа си да се впише, макар и повалян все повече от наближаващата смърт.
Новелата „Сбогувания” е доста добра, много богата е психологията на персонажите. Текстът е изграден с усет към всеки детайл на личността, към всяка емоция. И се радвам, че с него започна „познанството” ми с Онети. Даже съм малко учудена как съм го пропускала досега, при положение, че името му се нарежда до тези на Маркес, Льоса и т.н. латиноамерикански класици.
Всъщност „Сбогувания” в съчетание с дъжда навън и една песен ми въздейства толкова силно, че започнах да се плаша за психическата си стабилност, на моменти текстът е много подтискащ. 
Не така стоят нещата обаче с другата новела от сборника – „На един безименен гроб”. „Вчера изкопах гроб за един измислен козел” е изречението от този текст, което ме покърти. То по някакъв абсурден начин обема и основната интрига в текста, защото той представя не твърде активните опити на един лекар от провинциално градче да разбере коя е жената, на чието погребение случайно е присъствал и където са били само той, млад местен богаташ и един козел. Историята не ми се стори оригинална, персонажите бяха слабо и някак непоследователно изградени. От много време не ми се беше случвало да чета „по диагонал”.
За капак на всичко и от двете новели съм с неприятно впечатление от преводача и/или редактора. Особено в „Сбогувания” срещах моменти, които звучаха като дословен превод от испански. На места усещането беше сякаш преводачът е безкрайно уморен и точно тези страници никой не е погледнал и изредактирал. 
Заради любовта ми към латиноамериканската литература и като цяло хубавото ми впечатление от книгата, и особено след не много ласкавия ми коментар, съм длъжна да препратя любопитните и към едно много по-позитивно ревю на същата книга в "Аз чета". 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…