26.5.12

Сбогувания

2009
Хуан Карлос Онети
Книгата всъщност съдържа две новели, първата от които, едноименната, е много добра. В „Сбогувания” един барман предрича шансовете за живот на пациентите на планински санаториум с изумителна точност. Но един ден пристига пациент, чиято съдба заема съзнанието на цялото село, в това число и на бармана. А когато започват да пристигат писма от два източника, когато една след друга идват да го посетят две жени, страстта към одумване и разгадаване на чуждите мистерии достига невиждани висоти. Всички се вълнуват много повече от това коя ще избере мълчаливият пациент, отколкото как протича лечението му. Всъщност до края на книгата така и не става ясно той от какво точно е болен. Масло в огъня на обществените вълнения налива и демонстративният му отказ да общува с когото и да било. Всъщност до края на новелата той остава безименен. Но вълнуващ с отказа си да се впише, макар и повалян все повече от наближаващата смърт.
Новелата „Сбогувания” е доста добра, много богата е психологията на персонажите. Текстът е изграден с усет към всеки детайл на личността, към всяка емоция. И се радвам, че с него започна „познанството” ми с Онети. Даже съм малко учудена как съм го пропускала досега, при положение, че името му се нарежда до тези на Маркес, Льоса и т.н. латиноамерикански класици.
Всъщност „Сбогувания” в съчетание с дъжда навън и една песен ми въздейства толкова силно, че започнах да се плаша за психическата си стабилност, на моменти текстът е много подтискащ. 
Не така стоят нещата обаче с другата новела от сборника – „На един безименен гроб”. „Вчера изкопах гроб за един измислен козел” е изречението от този текст, което ме покърти. То по някакъв абсурден начин обема и основната интрига в текста, защото той представя не твърде активните опити на един лекар от провинциално градче да разбере коя е жената, на чието погребение случайно е присъствал и където са били само той, млад местен богаташ и един козел. Историята не ми се стори оригинална, персонажите бяха слабо и някак непоследователно изградени. От много време не ми се беше случвало да чета „по диагонал”.
За капак на всичко и от двете новели съм с неприятно впечатление от преводача и/или редактора. Особено в „Сбогувания” срещах моменти, които звучаха като дословен превод от испански. На места усещането беше сякаш преводачът е безкрайно уморен и точно тези страници никой не е погледнал и изредактирал. 
Заради любовта ми към латиноамериканската литература и като цяло хубавото ми впечатление от книгата, и особено след не много ласкавия ми коментар, съм длъжна да препратя любопитните и към едно много по-позитивно ревю на същата книга в "Аз чета". 

No comments: