Skip to main content

Пясъчните думи на Пясъчната книга


2000
Хорхе Луис Борхес
„Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не.”         (Милорад Павич) 
                                                                                                     
Самото притежание на тази книга има странна история. Беше някъде около 2005-а и с  приятелка отидохме да си купим някоя и друга книжка в голяма книжарница. Един от продавачите явно изпита повече от литературен интерес към нас. Не помня какви книги си бях избрала, но той ми каза, че задължително трябва да прочета „Пясъчната книга” на Борхес. Беше толкова настоятелен, че накрая си я купих, но поради досадата от натрапването „забравих” книгата за повече от 5 години на рафта. Наскоро дойде и нейният момент и осъзнах, че ако не бях изчакала тези няколко години, нямаше да усетя написаното. Има автори, за които просто трябва да се променя, за да разбера каква е причината да са такива литературни „икони”.
„Пясъчната книга” е първата на Борхес, която прочетох и даже малко ме е срам да си призная този факт публично. Може би защото чувам само суперлативи за него някъде от 1998-а година насам. Но в едно съм сигурна – определено няма да е последната.
Сборникът включва 14 разказа, които в края на книгата са услужливо представени от самия автор. В два от тях – „Другият” „25 август 1983” – присъства явно типичната за Борхес тема за двойника – един и същи човек, чиито по-млад и по-възрастен „вариант” се срещат. „Огледалото и маската” и „Ундр” пък са майсторски метафора за силата на една единствена, понякога напълно неразбираема, дума. „Има повече неща” с диаболичния интериорен дизайн на една къща остана неразбираем за мен. „Утопия на един човек, който е уморен” ме натъжи заради мрачното и примирено антиутопично звучене. В „Сектата на тридесетте” – текст в текста, представляващ историческа справка за древна секта – ме обърка. „Кръгът” е шокиращо проста история за симбиозата на доброто и злото у един човек. „Нощта на даровете” е много интригуващ, за първата среща със секса и със смъртта, разиграли се в една нощ. „Подкупът” е интересен и дълбок с психологическия си анализ, едновременно личностен, но и с усещане за изграждане на скелета на народопсихология. От послеслова на книгата става ясно, че „Авелино Аредондо” е посветен на реален политически убиец, защитаван в съда от чичото на Борхес. „Конгресът” е алегория на зараждането и реализацията на политическа идея, без за нея да има реална потребност. Един от двата ми лични фаворита е „Улрика”, който според самия Борхес е единствен пример за любовно писане сред прозаичните му творби. „Пясъчната книга” е прекрасен разказ, който лично аз не мога да резюмирам в едно изречение. През цялото време, докато го четях, се сещах как някой, от когото за първи път чух името Борхес преди много години, беше писал за „Времето, което не изтича, а вали…”

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…