Skip to main content

Пясъчните думи на Пясъчната книга


2000
Хорхе Луис Борхес
„Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не.”         (Милорад Павич) 
                                                                                                     
Самото притежание на тази книга има странна история. Беше някъде около 2005-а и с  приятелка отидохме да си купим някоя и друга книжка в голяма книжарница. Един от продавачите явно изпита повече от литературен интерес към нас. Не помня какви книги си бях избрала, но той ми каза, че задължително трябва да прочета „Пясъчната книга” на Борхес. Беше толкова настоятелен, че накрая си я купих, но поради досадата от натрапването „забравих” книгата за повече от 5 години на рафта. Наскоро дойде и нейният момент и осъзнах, че ако не бях изчакала тези няколко години, нямаше да усетя написаното. Има автори, за които просто трябва да се променя, за да разбера каква е причината да са такива литературни „икони”.
„Пясъчната книга” е първата на Борхес, която прочетох и даже малко ме е срам да си призная този факт публично. Може би защото чувам само суперлативи за него някъде от 1998-а година насам. Но в едно съм сигурна – определено няма да е последната.
Сборникът включва 14 разказа, които в края на книгата са услужливо представени от самия автор. В два от тях – „Другият” „25 август 1983” – присъства явно типичната за Борхес тема за двойника – един и същи човек, чиито по-млад и по-възрастен „вариант” се срещат. „Огледалото и маската” и „Ундр” пък са майсторски метафора за силата на една единствена, понякога напълно неразбираема, дума. „Има повече неща” с диаболичния интериорен дизайн на една къща остана неразбираем за мен. „Утопия на един човек, който е уморен” ме натъжи заради мрачното и примирено антиутопично звучене. В „Сектата на тридесетте” – текст в текста, представляващ историческа справка за древна секта – ме обърка. „Кръгът” е шокиращо проста история за симбиозата на доброто и злото у един човек. „Нощта на даровете” е много интригуващ, за първата среща със секса и със смъртта, разиграли се в една нощ. „Подкупът” е интересен и дълбок с психологическия си анализ, едновременно личностен, но и с усещане за изграждане на скелета на народопсихология. От послеслова на книгата става ясно, че „Авелино Аредондо” е посветен на реален политически убиец, защитаван в съда от чичото на Борхес. „Конгресът” е алегория на зараждането и реализацията на политическа идея, без за нея да има реална потребност. Един от двата ми лични фаворита е „Улрика”, който според самия Борхес е единствен пример за любовно писане сред прозаичните му творби. „Пясъчната книга” е прекрасен разказ, който лично аз не мога да резюмирам в едно изречение. През цялото време, докато го четях, се сещах как някой, от когото за първи път чух името Борхес преди много години, беше писал за „Времето, което не изтича, а вали…”

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Кулинарен уикенд

През последния уикенд опитах три нови рецепти и бързам да ги споделя, защото се получиха доста вкусни, а за сметка на това хич не са сложни. Ей ги на:

Хрупкави гофрети - благодарение на страхотната ми колежка Биляна 😊
В купа се разбиват 250 грама масло (аз лично използвах олио - 1 супена лъжица = 20 грама) с 250 грама захар. По съвет на гореспоменатата Биляна използвах кафява захар и се получава много по-дъхаво. Добавят се 4 яйца, 300 грама брашно и ванилия (аз набухах 2 пакетчета, нямам течна есенция). Резултатът е доста гъста смес с консистенцията на кексово тесто, която се пече в гофретник, а резултатът е уникално приятни, естествено сладки и дъхави на карамел гофрети. Консумират се чудесно и без добавки, защото са си сладички.  Нямам какво да добавя, освен че са супер добри.


Мъфини с кафе и канела - рецептата е от книжка за солени и сладки мъфини
320 грама брашно се смесват със супена лъжица бакпулвер, половин чаела лъжичка канела и една супена лъжица нескафе. Добавят се 80 грама захар…

Новина или лакомство

Ако ви се струва, че в тази реплика липсват пакостите, лъжете се.
Напоследък гледам сутрешни блокове. Превключвам между трите най-рейтингови телевизии докато си пия кафето, обувам си чорапите или си плескам крем по лицето. И потъвам във все по-дълбоки размисли кому е нужен този формат на поднасяне на информация. Тази сутрин, докато крачех бодро по софийските улици, по които -6 се усещаше като -11, ме осени прозрение – на всички, завихрени в омагьосания кръг на битието на „казал и рекъл“, а не на „изпълнил и постигнал“.
Сутрешните блокове, както и повечето телевизионни формати, не произвеждат новини, те популяризират мнения и коментари. Тях пък ги препечатват всички онлайн и печатни издания (доколкото са останали такива), но отново в рубриката „новини“. Така за новина се приема, че ген. Румен Радев е доказан надпартиен президент, че в следващия парламент ще влязат ГЕРБ, БСП, ДПС, Патриотичен фронт и както и да се казваше партията на Марешки, че хората са бедни, тъпи, нещастни, ограбени,…