16.5.12

Пясъчните думи на Пясъчната книга


2000
Хорхе Луис Борхес
„Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не.”         (Милорад Павич) 
                                                                                                     
Самото притежание на тази книга има странна история. Беше някъде около 2005-а и с  приятелка отидохме да си купим някоя и друга книжка в голяма книжарница. Един от продавачите явно изпита повече от литературен интерес към нас. Не помня какви книги си бях избрала, но той ми каза, че задължително трябва да прочета „Пясъчната книга” на Борхес. Беше толкова настоятелен, че накрая си я купих, но поради досадата от натрапването „забравих” книгата за повече от 5 години на рафта. Наскоро дойде и нейният момент и осъзнах, че ако не бях изчакала тези няколко години, нямаше да усетя написаното. Има автори, за които просто трябва да се променя, за да разбера каква е причината да са такива литературни „икони”.
„Пясъчната книга” е първата на Борхес, която прочетох и даже малко ме е срам да си призная този факт публично. Може би защото чувам само суперлативи за него някъде от 1998-а година насам. Но в едно съм сигурна – определено няма да е последната.
Сборникът включва 14 разказа, които в края на книгата са услужливо представени от самия автор. В два от тях – „Другият” „25 август 1983” – присъства явно типичната за Борхес тема за двойника – един и същи човек, чиито по-млад и по-възрастен „вариант” се срещат. „Огледалото и маската” и „Ундр” пък са майсторски метафора за силата на една единствена, понякога напълно неразбираема, дума. „Има повече неща” с диаболичния интериорен дизайн на една къща остана неразбираем за мен. „Утопия на един човек, който е уморен” ме натъжи заради мрачното и примирено антиутопично звучене. В „Сектата на тридесетте” – текст в текста, представляващ историческа справка за древна секта – ме обърка. „Кръгът” е шокиращо проста история за симбиозата на доброто и злото у един човек. „Нощта на даровете” е много интригуващ, за първата среща със секса и със смъртта, разиграли се в една нощ. „Подкупът” е интересен и дълбок с психологическия си анализ, едновременно личностен, но и с усещане за изграждане на скелета на народопсихология. От послеслова на книгата става ясно, че „Авелино Аредондо” е посветен на реален политически убиец, защитаван в съда от чичото на Борхес. „Конгресът” е алегория на зараждането и реализацията на политическа идея, без за нея да има реална потребност. Един от двата ми лични фаворита е „Улрика”, който според самия Борхес е единствен пример за любовно писане сред прозаичните му творби. „Пясъчната книга” е прекрасен разказ, който лично аз не мога да резюмирам в едно изречение. През цялото време, докато го четях, се сещах как някой, от когото за първи път чух името Борхес преди много години, беше писал за „Времето, което не изтича, а вали…”

No comments: