Skip to main content

Книжен ден

Няма да се впускам във високопарни слова за ползата от четенето и има ли то почва у нас.
Ще споделя само, че още си спомням:
Първата книга, която прочетох - "Как Пуци спечели купата"
Първата ГОЛЯМА книга, която прочетох :) - "Голяма картинна книжка за малки деца"
Първия си читателски дневник, който трябваше да поддържам в І клас, и колко труден ми беше моментът със задължителната рисунка към информацията за всяка прочетена книга (чукча читател, не художник!!!)
Първият ми любим писател - Карл Май (Даже в един определен етап от живота си мечтаех да се омъжа за Винету или за друг индианец, ако първият е вече зает.)
Първата книга на любимия ми автор, която прочетох - "Хроника на една предизвестена смърт" (Маркес)
Книгата, която винаги ще свързвам с първата ми любов - "За любовта и други демони"
Книгата, която съм чела няколко пъти, но никога до финала - "Есента на патриарха"
Книгата, за която винаги ще съжалявам, че не ми върнаха - страхотно издание на Вапцаров с твърди корици и множество спомени, факсимилета и снимки
Първата ми карта за библиотека - общинската в Плевен
И още куп други дребни споменчета, които са толкова дълбоко свързани с книгите, които пък извират от чантите ми, изпод възглавницата, от рафтове, шкафове и кьошета в къщи, че понякога се чувствам хартиета.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…