Днес направих първите си козунаци. Не се получиха перфектни, но като за първи път ме изненадаха сериозно.
Когато съм била малка, баба ми, на която съм кръстена, е правила домашни козунаци. Нямам спомен за вкуса им, може би защото като дете не бях много яшна. Но в съзнанието ми изплува една картина – козунаците на баба, наредени върху онази непропускаща хартия (май амбалажна й казваха), върху един от шкафовете в затъмнения хол. Козунаците са правоъгълни, добре изпечени, с пръснати по тях половинки орехи. Много обичах да им обирам орехите, това си спомням със сигурност.
Майка ми е разказвала как, когато тръгнела да прави козунаци, баба ми се затваряла в кухнята, пускала отоплителната печка и започвала да забърква. Никого не пускала да влиза, за да не излиза топлото. Топлината е толкова важна за козунаците, колкото качеството на маята и брашното. Вътре ставало като сауна. Днес направих същото – затоплих кухнята до 36 градуса и месих. И баях на тестото, говорих си с него. Беше много хубаво. Ако продуктите ми бяха по-качествени, съм сигурна, че щеше да стане още по-добре. Имам чувството, че тестото ми го е казало.
Разказите за приготвянето на козунаци от нашите баби са изпълнени с мистика – топлата кухня, забранена за външен достъп, ароматът на масло и мляко, финият слой брашно по масата, металните форми за печене, почернели, предавани в наследство, тестото, гладко като тяло, еластично като дряново стебло… И някъде над, в, с всичко това витае духът на бабата. Трябват чисти помисли за тази работа, бистър ум, силни ръце и много желание.
В кухнята на баба ми някога имаше предмети, които ме караха да се чувствам като в работилницата на магьосник. Например ръчният миксер. Виждала съм подобни в един хипермаркет и още ме е яд, че не си купих. Но, първо, няма да е ефективен като електрическите, и, второ, с онзи на баба ми търчах из къщи и „миксирах” въздуха, само за да слушам как му тракат металните части, като се удрят една в друга. Подозирам, че съм била голям дразнител. Имаше и мелничка за черен пипер под формата на дървен куб. Зърната се сипваха през отвор отгоре, ръчката се завърташе а смленият пипер се изсипваше в едно чекмедже в долния край на кутията, което се изваждаше. Магия! Да не говорим за миниатюрните стъклени чашки на столче (вероятно за ликьор и със сигурност много стари), дървените фигурки на щъркели сред чашите в бюфета, пердетата към тъмната стаичка в кухнята… Веднъж като малка съм била изрязала кръгчетата от тези пердета с ножичка. А те били целите щамповани на кръгчета. Явно доста съм поизрязвала, преди да ме спипат.
И всички тези мисли от три не особено успешни козунака…