Skip to main content

Кухненски работи

Днес направих първите си козунаци. Не се получиха перфектни, но като за първи път ме изненадаха сериозно.
Когато съм била малка, баба ми, на която съм кръстена, е правила домашни козунаци. Нямам спомен за вкуса им, може би защото като дете не бях много яшна. Но в съзнанието ми изплува една картина – козунаците на баба, наредени върху онази непропускаща хартия (май амбалажна й казваха), върху един от шкафовете в затъмнения хол. Козунаците са правоъгълни, добре изпечени, с пръснати по тях половинки орехи. Много обичах да им обирам орехите, това си спомням със сигурност.
Майка ми е разказвала как, когато тръгнела да прави козунаци, баба ми се затваряла в кухнята, пускала отоплителната печка и започвала да забърква. Никого не пускала да влиза, за да не излиза топлото. Топлината е толкова важна за козунаците, колкото качеството на маята и брашното. Вътре ставало като сауна. Днес направих същото – затоплих кухнята до 36 градуса и месих. И баях на тестото, говорих си с него. Беше много хубаво. Ако продуктите ми бяха по-качествени, съм сигурна, че щеше да стане още по-добре. Имам чувството, че тестото ми го е казало.
Разказите за приготвянето на козунаци от нашите баби са изпълнени с мистика – топлата кухня, забранена за външен достъп, ароматът на масло и мляко, финият слой брашно по масата, металните форми за печене, почернели, предавани в наследство, тестото, гладко като тяло, еластично като дряново стебло… И някъде над, в, с всичко това витае духът на бабата. Трябват чисти помисли за тази работа, бистър ум, силни ръце и много желание.
В кухнята на баба ми някога имаше предмети, които ме караха да се чувствам като в работилницата на магьосник. Например ръчният миксер. Виждала съм подобни в един хипермаркет и още ме е яд, че не си купих. Но, първо, няма да е ефективен като електрическите, и, второ, с онзи на баба ми търчах из къщи и „миксирах” въздуха, само за да слушам как му тракат металните части, като се удрят една в друга. Подозирам, че съм била голям дразнител. Имаше и мелничка за черен пипер под формата на дървен куб. Зърната се сипваха през отвор отгоре, ръчката се завърташе а смленият пипер се изсипваше в едно чекмедже в долния край на кутията, което се изваждаше. Магия! Да не говорим за миниатюрните стъклени чашки на столче (вероятно за ликьор и със сигурност много стари), дървените фигурки на щъркели сред чашите в бюфета, пердетата към тъмната стаичка в кухнята… Веднъж като малка съм била изрязала кръгчетата от тези пердета с ножичка. А те били целите щамповани на кръгчета. Явно доста съм поизрязвала, преди да ме спипат.
И всички тези мисли от три не особено успешни козунака…

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно