Skip to main content

Наричаха я Грейс

2001
Маргарет Атууд
За първи път ми се случи да срещам само позитивни отзиви за една книга и да не мога да я прочета, без да вложа много воля. Не казвам, че „Наричаха я Грейс” не е добра книга, напротив. Като текст, постройка, техники на представяне на сюжета и емоциите книгата е перфектно замислена.
В основата й е реална случка – убийството на богат канадски земевладелец и любовницата му икономка от двамата слуги в домакинството Грейс Маркс и Джеймс Макдермот. Убийството е извършено през 1843 г., но вината на Грейс, реална или не, продължава да буди интерес и до днес. Книгата е публикувана през 1996 г., а скоро предстои и заснемането на филм по нея.
В романа се проследява 30-годишният престой на Грейс в затвора и по-специално отрязъка от него, в който с нея провежда своите специализирани интервюта младият психиатър д-р Джордан. Целта на тези интервюта е да се разбере виновна ли е Грейс и реална ли е амнезията й от деня на двойното убийство. Различните гледни точки към случващото се са умело представени чрез смяната на гледната точка на разказвача. Много интересно е как Грейс гледа на тези интервюта и как ги възприема д-р Джордан. Неминуемо се усеща сексуалната линия и при двамата, но разликата в образованието, житейската история, социалният статус я правят да звучи много различна.
Не малка част от действието е представено чрез писма – на д-р Джордан до майка му, до най-добрия му приятел, до колеги; на г-жа Джордж, превзета американка, опитваща се да ожени странстващия си син, който, вместо да се захване със семейния бизнес, си губи времето с изучаване психиката на убийца в далечна Канада; на финала дори има писмо на самата Грейс, както и отсъстващи писма, чието съдържание се изяснява чрез техните отговори… Всъщност лично за мен епистоларният похват беше най-ценното в този роман. Другото особено любопитно е смяната в стила на писане в зависимост от разказвача – простовато изказаните, но трогващо истински мисли на Грейс, травмираните от стреса, присъщ за младостта, независимо от века, разсъждения на д-р Джордан.
Иначе, както лесно може да се разбере от бърза справка в Гугъл, и до финала не става ясно Грейс виновна ли е или не. Вероятно това е най-правилната позиция, защото и в реалния живот това остава мистерия. А Аттуд определено не дава признаци за желание да вземе страна. 
В резюме: много добър роман, който обаче поне за мен тече твърде бавно, твърде протяжно. Всичко е разгледано твърде детайлно. Ясно е, че резон за това има както при  представянето на професионалните разсъждения на психолога, така и при описаните от Грейс задължения на прислужницата. Но ако читателят не е настроен за такава детайлност, може да не успее да достигне средата на романа. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…