Skip to main content

Наричаха я Грейс

2001
Маргарет Атууд
За първи път ми се случи да срещам само позитивни отзиви за една книга и да не мога да я прочета, без да вложа много воля. Не казвам, че „Наричаха я Грейс” не е добра книга, напротив. Като текст, постройка, техники на представяне на сюжета и емоциите книгата е перфектно замислена.
В основата й е реална случка – убийството на богат канадски земевладелец и любовницата му икономка от двамата слуги в домакинството Грейс Маркс и Джеймс Макдермот. Убийството е извършено през 1843 г., но вината на Грейс, реална или не, продължава да буди интерес и до днес. Книгата е публикувана през 1996 г., а скоро предстои и заснемането на филм по нея.
В романа се проследява 30-годишният престой на Грейс в затвора и по-специално отрязъка от него, в който с нея провежда своите специализирани интервюта младият психиатър д-р Джордан. Целта на тези интервюта е да се разбере виновна ли е Грейс и реална ли е амнезията й от деня на двойното убийство. Различните гледни точки към случващото се са умело представени чрез смяната на гледната точка на разказвача. Много интересно е как Грейс гледа на тези интервюта и как ги възприема д-р Джордан. Неминуемо се усеща сексуалната линия и при двамата, но разликата в образованието, житейската история, социалният статус я правят да звучи много различна.
Не малка част от действието е представено чрез писма – на д-р Джордан до майка му, до най-добрия му приятел, до колеги; на г-жа Джордж, превзета американка, опитваща се да ожени странстващия си син, който, вместо да се захване със семейния бизнес, си губи времето с изучаване психиката на убийца в далечна Канада; на финала дори има писмо на самата Грейс, както и отсъстващи писма, чието съдържание се изяснява чрез техните отговори… Всъщност лично за мен епистоларният похват беше най-ценното в този роман. Другото особено любопитно е смяната в стила на писане в зависимост от разказвача – простовато изказаните, но трогващо истински мисли на Грейс, травмираните от стреса, присъщ за младостта, независимо от века, разсъждения на д-р Джордан.
Иначе, както лесно може да се разбере от бърза справка в Гугъл, и до финала не става ясно Грейс виновна ли е или не. Вероятно това е най-правилната позиция, защото и в реалния живот това остава мистерия. А Аттуд определено не дава признаци за желание да вземе страна. 
В резюме: много добър роман, който обаче поне за мен тече твърде бавно, твърде протяжно. Всичко е разгледано твърде детайлно. Ясно е, че резон за това има както при  представянето на професионалните разсъждения на психолога, така и при описаните от Грейс задължения на прислужницата. Но ако читателят не е настроен за такава детайлност, може да не успее да достигне средата на романа. 

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Вина ми дай

Не, не става дума за много разновидности от любимата на мнозина алкохолна напитка. Напоследък все попадам на темата за вината – в статии, в постове, в разговори. Явно ми е в (под)съзнанието, ще предположи някой. Винаги! Ще отвърна бодро аз.
Виновно ми е:
когато не успея да се справя с всичките си задачи, защото не съм постигнала собствените, но най-вече чуждите си очаквания;когато съм се справила с всичките си задачи, защото така поставям в неудобно положение останалите, несправящите се;когато съм направила това, което искам, но не и това което трябва – тук е ясно защо;когато съм направила това, което трябва, но не и това, което искам, защото съм изневерила на себе си.
Ям вината като баничка за закуска. О, забравих, не ям банички за закуска, защото не ям глутен. Но когато все пак ям глутен, изпитвам чувство на вина. Към индекса на телесната си мазнина. И към ендокринолога си. Към големия си задник, който не дава вид да му е зле, но все пак защо му е на човек голям задник, ако не върви…