4.2.12

Непорочните самоубийства

2011
Джефри Юдженидис
Издателство Жанет 45
Има дни, които започват съвсем, съвсем обикновено, а вечерта осъзнаваш, че си направил малко откритие, контролиран взрив, революция. Аз поне се чувствам така след ден, в който съм открила нова книга или музика – абсолютно, напълно зашеметена, влюбена и щастлива. Признавам, че в литературно-музикален план съм крайно влюбчива и неконтролируемо полигамна. И не ме е срам от това.
Когато прочетох тази статия в „София лайв” за „Непорочните самоубийства”, не подозирах, че скоро ще имам нова литературна любов. След това се появи „Мидълсекс”, която маркира литературните ми критерии за дълго време напред, а след това логично в списъка на Сън с добрите попадения влязоха и „Непорочните самоубийства”.
След тези две книги започвам да очаквам с нетърпение третата книга на Джефри Юдженидис, но предвид времевите паузи между първите две, вероятно трябва да проявя търпение до `20-те години на ХХІ век.
Първото, с което ме впечатли „Непорочните самоубийства”, беше разказът за нея от приятелка: книга за самоубийството на петте дъщери в едно средностатистическо американско семейство, която се чете безкрайно лесно и е много приятна. Бях убедена, че такова нещо няма, но бърках. Всъщност след опита на най-малката дъщеря Сесилия, изразяващ се в прерязване на вените, започваш да четеш с очакването, че на следващата страница някоя от сестрите Либсън ще умре. При втория си опит Сесилия успява да сложи край на живота си по един твърде жесток начин и още не мога да преценя що за мрачен подрастващ гений трябва да си, за да постигнеш смъртта по подобен начин (извинявам се, но не бих казала как, просто трябва да се прочете; същото важи и за „методиката”, която избират останалите сестри). С това приключват първите стотина страници и читателят остава с чувство за удовлетворение – отбелязана е първата точка от мача, чиито резултат е ясен още в началото.
Защо се самоубиха сестрите Либсън? Този въпрос си задават години по-късно техните съседи – порасналите момчета, които в ранното си тийнейджърство са били влюбени в една от сестрите или във всичките заедно, тъй като колективният им образ прераства в създание с много ръце, крака, руси глави и едно общо чувство за обреченост, излъчващо се от сборното им тяло.
Тази книга не може да се представи по стандартния начин, тъй като сюжетът или поне развръзката е ясна. Въпреки че последните страници продължават да ме карат да настръхвам. Но това е заради майсторството на Юдженидис да описва лежерно и лесносмилаемо, но затова пък силно въздействащо, екстраординерни случки от „нормалния” живот. През всичките близо 250 страници читателят има шанс да го побиват тръпки от съвсем нормални, до зловещост, неща – мрачната къща на семейство Либсън, която майката затваря за външни очи след смъртта на най-малката си дъщеря и която започва символично да се поддава на разрухата; самата г-жа Либсън, която вярва в Бог една идея повече от безобидното; г-н Либсън, пасивен, смачкан, с три костюма и празнична вратовръзка в оранжево; балните рокли на сестрите Либсън, еднакви, с прекалено високи деколтета, широки, за да не разкрият телата им; кльощавото тяло на Лъкс Либсън, правеща секс на покрива на покрива на затворената за външния свят семейна къща със случайни мъже… и така до безкрайност или всъщност до съвсем логичния край.
Това, което ми се върти в главата откакто завърших книгата, е мисълта, че никой не познава другия, че всички сме толкова сами в решенията, страданията и болките си. Единствените, които се интересуват от сестрите Либсън, са влюбените в тях момчета. Но те ги гледат пред собствената си призма на сантиментално-сексуалното тийнейджърство, без дори да се опитват да погледнат през очите на обектите си. Всеки един герой в своеобразното разследване на самоубийствата има собствена теория, пречупена през личния му малък и ограничен мироглед. И всъщност единствените, които не са сами, които имат с кого да споделят живота си, са сестрите Либсън. В някакъв смисъл техните самоубийства са най-силният израз на разбиране и съпричастност в реалност, където съседите се събират на барбекю в неделя, косят зелените си морави и се поздравяват през ниските огради, но дори не се познават.
Книгата е изпълнена с множество символни образи – рушащата се къща, занемаряващият се кокетен квартал, съсипаните животи на всеки един от оцелелите герои. И единствените, които остават чисти, неопетнени и издигнати на пиедестала на идеалистичните детски спомени, са сестрите Либсън. За чието самоубийство отговор до края на книгата няма.
„най-добрите често умират от собствената си ръка,
просто за да се махнат,
а тези, които остават,
така и не могат да разберат
защо му е притрябвало на някой
да се махне
от тях.”
(Чарлз Буковски, „Причина и следствие”)
Различна, но много добра гледна точка, към книгата има в Аз чета. А София Копола е екранизирала „Непорочните самоубийства” във филм, за който разбрах, че бил фантастичен. Скоро смятам да го разбера от първа ръка.

No comments: