Skip to main content

Мидълсекс


2010
Джефри Юдженидис
Определено не е типът книга, който кара дъха ми да спира. И по-добре. В момента нямам нужда от здрава доза плач на всеки 50 страници. Но същевременно с това „Мидълсекс” е много интригуваща и въпреки твърде нетрадиционната тема – мемоарите на един интерсексуален (коректното от съвременна гледна точка название на хермафродит), се чете изключително лесно и бързо. Освен това, според моето крайно скромно мнение, е брилянтен роман от писателска гледна точка. В тези близо 700 страници са вложени толкова труд, емоции, майсторство, талант, че направо свят да ти се завие. Няма да се учудя, ако Юдженидис не е издавал нова книга между първата си (наскоро издадената в България „Непорочните самоубийства) и „Мидълсекс”, защото през тези 10 години е трябвало да работи по втория си роман.
Още не мога да обясня адекватно нито на себе си, нито на хората, на които разказвам за „Мидълсекс”, как не предизвиква грам погнуса или поне шок бракът между брат и сестра, бягащи от клането в Смирна през 1922 г. И как съвсем на място в художествения роман звучат абсолютно научните дефиниции на видовете хермафродизъм и в частност рецесивната мутация на петата хромозома на главния герой. Той, защото разказвачът вече е мъж, представя годините си като момиче, преплитайки настоящето си на Кал през `90-те години в Берлин с детството си като Калиопа през `70-те в Детройт, любовта на баба му Дездемона и дядо му Лефти (сестрата и брата) на емигрантки кораб през 1922 г., със страстта на майка му Теси и баща му Милтън (втори братовчеди) някъде в края на Втората световна война. Тук-таме се появяват още: братът-хипи Чаптър Илевън, приемащ трансформацията на сестричката си в брат най-добре от всички, вероятно заради няколкото години в колеж на ЛСД; първата любов Неясният обект, богаташка дъщеря, химичен, емоционален и ситуационен катализатор на процеса по разкриване на голямата тайна; д-р Нишан Филобосян, съпътстващ семейство Стефанидис от Смирна до Детройт, който има уникалния шанс да открие неясния пол на Калиопа/Кал още при раждането, но пропуска, защото се влюбва в акуширащата сестрата. И още десетки персонажи.
Всъщност читателят няма друг избор, освен да потъне в „Мидълсекс”, в шумните гета на Детройт през `60-те, в ужасяващите заводи на „Форд” през `20-те, в спокойните предградия на `70-те, в модерното търсене на споделено щастие в Берлин през `90-те.
През цялото четене ми беше любопитна и всъщност приятна играта с „етикетите” – храни и ритуали, които вероятно имат английски наименования, продължаваха до финала да се наричат с гръцките им; дрехите, аксесоарите, мебелите, автомобилите често се описваха единствено с производствената марка. Нима към твоя свят те свързват основно наименования, които за чужденец на тази реалност не биха имали никакъв смисъл? Означава ли това, че ако смениш имената, сменяш реалността? Ако смениш перспективата, реалността се променя диаметрално? Май това е основният въпрос на романа – какво, ако не социализиращият филтър, прави розовото подходящо за момичета, а синьото – за момчета? И какво означава едно име, ако то не отговаря на същината на понятийния обект, който го притежава? И все в този дух…
Най-прекрасното представяне на „Мидълсекс” срещнах тук и може би след прочитането му собствените ми мисли и усещания от романа започнаха да се нареждат като пъзел.
А този направо академичен паралел между „Мидълсекс” и „Златното магаре” на Луций Апулей ми изпълни душата, позабравила какво е това литературна критика.
За финал нещо важно според мен от обществена гледна точка. Според романа, интерсексуалните в САЩ са над 100 000. Не обичам да цитирам Уикипедия, но все пак там открих следната информация: „Статистиката на Фаусто-Стърлинг (2000 г.) сочи че около 1% от живородените деца показват някаква форма на полова двойственост, а при 0,1%-0,2% се налага специално медицинско внимание и евентуална хирургическа намеса с цел прикриване на вторичния пол. Според източници като Леонард Сакс (2002 г.), обаче, процентите са едва 0,018 от всички живородени”. Дори да се вземат предвид само последните данни и те да бъдат приложени чисто математически, това означава, че през 1990 г. в България са се родили 22 интерсексуални деца. Май „Мидълсекс” трябва да се популяризира с цел възпитание на обществената чувствителност.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Дни на самота

Елена Феранте
Наскоро прочетох тази тънка книжка и преди да е отшумяла емоцията от нея, бързам да я споделя. Не защото умирам да споделям емоциите си, но защото предстои уикенд, през уикенда хората по-често намират време да влязат в книжарниците и съответно идеята за нова книжка никога не е излишна.
Не мога да ви кажа нищо повече за Елена Феранте, освен информацията за нейната строга анонимност, често разисквана онлайн. Но тъй като не бях запозната с нея при четенето на „Дни на самота“, поне в първата половина на книгата бях впечатлена от достоверното звучене на обрисуваните емоции. А те са във фокуса на текста, представящ Олга – майка на две деца, изненадващо изоставена от съпруга си след дълъг брак заради продължителна любовна афера. В този момент започва разпадът на главната героиня, както и моето впечатляване от достоверното представяне на този процес. След загубата на устоите на брака си, Олга започва да губи стабилността на всичко останало – от взаимоотношенията с хората през всек…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…