Skip to main content

Дъщерите на Ханна

1999
Мариан Фредриксон
Бях учудена, че мненията за тази книга в интернет са изключително малко, всъщност открих само едно. В един сайт видях паралел между „Дъщерите на Ханна” и „Яж, моли се и обичай”. Но докато в книгата на Елизабет Гилбърт жената търси причините за събитията от своето настояще в личните си избори и постъпки, Мариан Фредриксон предлага много по-дълбочинен, генерационен, почти генетичен подход. Всяко следващо поколение жени са своеобразен продукт на своите майки и баби. И колкото и да се съпротивляваме или да не сме съгласни с тази предопределеност, „Дъщерите на Ханна” сломява съпротивата и търси позитивния подход на собственото разбиране, на разбирането на майките, бабите.
Романът предлага разходка през живота на три поколения жени – Ханна, която ражда след изнасилване на 12 години, а след приемлив брак има още четири деца и добър прием в местното патриархално и дълбоко провинциално общество; единствената й дъщеря Юханна, която се превръща в покорна домакиня, сломена от четирите спонтанни аборта; единствената й дъщеря Анна, писателка, с два развода с един и същи харизматичен мъж, две дъщери, внучки… А някъде в началото е и първата жена, Мая-Лиса, чиито първи четири деца умират от болест, а после нови четири.
И въпреки че авторката твърди, че книгата не е автобиографична, се откриват сходни елементи между собственото й детство и юношество и тези на третото поколение в романа – писателката Анна.
„Годините идваха и си отиваха, децата идваха и си заминаваха. Най-тежкото на старостта не са умората и болките в ставите. А времето, което тече толкова бързо, че накрая става нереално. След Коледа веднага идваше Великден. След ясния зимен ден, топлият слънчев. А между тях – празнота” – този цитат от „Дъщерите на Ханна” неизменно ме кара да мисля за майка си, за баба си, за сестра ми, за мен и да ми става тъжно.
Пишейки това кратко представяне, си спомних, че през студентските ми години прочетох „Според Мария Магдалена”  и много ми хареса. Също като „Дъщерите…” не е умопомрачително разтърсваща книга, която ще породи единствено суперлативни асоциации. Но и двете са топли, живи и истински, тъжни и необратими като живота.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…

Животът ми като Тиквичка

Жил Парис
Това е една от най-чудесните книги, които съм чела през тази година. Излезе преди няколко месеца и с ентусиазъм си я понесох към Малта, за което пътуване ще разкажа някой друг път. Но „Животът ми като Тиквичка“ се чете чудесно и в самолета, и на плажа, и в почивките от разходките и завладява с неповторимия чар на книгите, написани от гледната точка на дете. Усещането е подобно на „Момчето с раираната пижама“, но тъй като сюжетът не е чак толкова тежък, книгата не изцежда, а зарежда. А и както става ясно от анотацията на издателя, краят не е никак неприятен.
Но преди края – „Животът ми като Тиквичка“ е написан на прекрасен, детски език и разказва от гледна точка на Икар по прякор Тиквичката как той погрешка застрелва майка си. Всъщност идеята му е да убие небето, защото алкохолозирината му майка постоянно натяква за заминалия си баща, чиято глава е била все в облаците и от небето идват все неприятности. Затова именно то е цел на Икар в престрелката, но вместо това убива майка с…