1999
Мариан Фредриксон
Бях учудена, че мненията за тази книга в интернет са изключително малко, всъщност открих само едно. В един сайт видях паралел между „Дъщерите на Ханна” и „Яж, моли се и обичай”. Но докато в книгата на Елизабет Гилбърт жената търси причините за събитията от своето настояще в личните си избори и постъпки, Мариан Фредриксон предлага много по-дълбочинен, генерационен, почти генетичен подход. Всяко следващо поколение жени са своеобразен продукт на своите майки и баби. И колкото и да се съпротивляваме или да не сме съгласни с тази предопределеност, „Дъщерите на Ханна” сломява съпротивата и търси позитивния подход на собственото разбиране, на разбирането на майките, бабите.
Романът предлага разходка през живота на три поколения жени – Ханна, която ражда след изнасилване на 12 години, а след приемлив брак има още четири деца и добър прием в местното патриархално и дълбоко провинциално общество; единствената й дъщеря Юханна, която се превръща в покорна домакиня, сломена от четирите спонтанни аборта; единствената й дъщеря Анна, писателка, с два развода с един и същи харизматичен мъж, две дъщери, внучки… А някъде в началото е и първата жена, Мая-Лиса, чиито първи четири деца умират от болест, а после нови четири.
И въпреки че авторката твърди, че книгата не е автобиографична, се откриват сходни елементи между собственото й детство и юношество и тези на третото поколение в романа – писателката Анна.
„Годините идваха и си отиваха, децата идваха и си заминаваха. Най-тежкото на старостта не са умората и болките в ставите. А времето, което тече толкова бързо, че накрая става нереално. След Коледа веднага идваше Великден. След ясния зимен ден, топлият слънчев. А между тях – празнота” – този цитат от „Дъщерите на Ханна” неизменно ме кара да мисля за майка си, за баба си, за сестра ми, за мен и да ми става тъжно.
Пишейки това кратко представяне, си спомних, че през студентските ми години прочетох „Според Мария Магдалена” и много ми хареса. Също като „Дъщерите…” не е умопомрачително разтърсваща книга, която ще породи единствено суперлативни асоциации. Но и двете са топли, живи и истински, тъжни и необратими като живота.