Skip to main content

Дъщерите на Ханна

1999
Мариан Фредриксон
Бях учудена, че мненията за тази книга в интернет са изключително малко, всъщност открих само едно. В един сайт видях паралел между „Дъщерите на Ханна” и „Яж, моли се и обичай”. Но докато в книгата на Елизабет Гилбърт жената търси причините за събитията от своето настояще в личните си избори и постъпки, Мариан Фредриксон предлага много по-дълбочинен, генерационен, почти генетичен подход. Всяко следващо поколение жени са своеобразен продукт на своите майки и баби. И колкото и да се съпротивляваме или да не сме съгласни с тази предопределеност, „Дъщерите на Ханна” сломява съпротивата и търси позитивния подход на собственото разбиране, на разбирането на майките, бабите.
Романът предлага разходка през живота на три поколения жени – Ханна, която ражда след изнасилване на 12 години, а след приемлив брак има още четири деца и добър прием в местното патриархално и дълбоко провинциално общество; единствената й дъщеря Юханна, която се превръща в покорна домакиня, сломена от четирите спонтанни аборта; единствената й дъщеря Анна, писателка, с два развода с един и същи харизматичен мъж, две дъщери, внучки… А някъде в началото е и първата жена, Мая-Лиса, чиито първи четири деца умират от болест, а после нови четири.
И въпреки че авторката твърди, че книгата не е автобиографична, се откриват сходни елементи между собственото й детство и юношество и тези на третото поколение в романа – писателката Анна.
„Годините идваха и си отиваха, децата идваха и си заминаваха. Най-тежкото на старостта не са умората и болките в ставите. А времето, което тече толкова бързо, че накрая става нереално. След Коледа веднага идваше Великден. След ясния зимен ден, топлият слънчев. А между тях – празнота” – този цитат от „Дъщерите на Ханна” неизменно ме кара да мисля за майка си, за баба си, за сестра ми, за мен и да ми става тъжно.
Пишейки това кратко представяне, си спомних, че през студентските ми години прочетох „Според Мария Магдалена”  и много ми хареса. Също като „Дъщерите…” не е умопомрачително разтърсваща книга, която ще породи единствено суперлативни асоциации. Но и двете са топли, живи и истински, тъжни и необратими като живота.

Най-четеното

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.
Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той…

Размисли на пешеходеца, част Х

Обичам да ходя пеш до работа, въпреки че малко бях занемарила този навик. Имам възможност и време да наблюдавам интересни факти от столичната действителност, които понякога ме изпълват с радост, а друг път - не толкова. Тази сутрин беше от вторите и няколко извода изкристализират в успаното ми от зимата съзнание.
На кръстовището на булевардите "К. Величков" и "А. Стамболийски" светофарът не работеше. Това правеше пресичането му особено вълнуващо за всички трамваи, автобуси на градския транспорт, камиони, автомобили и заблудени пешеходци, ангажирани в движението по тези две доста натоварени пътни артерии. Не се забелязваше ни един орган на реда да регулира движението или поне да стърчи респектиращо. Струва ми се, че европредседателството се случва само в централна градска част и по маршрутите на официалните лица.
Времето не е особено студено, но да се разчита на естествените процеси по топене на снега и леда по тротоарите е неразумно. Ето защо видях не една и две д…

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич
Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. ***
Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours. Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците с шефа на пунк…